Изабела прекара шест безкрайни денонощия. Почти през цялото време тя стоеше в малката църква на замъка, потопена в дълбока молитва. Подобно на много други хора и тя се промъкваше по няколко пъти на ден до вратата на стаята и се вслушваше напрегнато. На няколко пъти едва не заудря по вратата, за да я пуснат да влезе. Все по-силен ставаше страхът й, че тайнственият мъж в черно ще стори нещо на Мартин. А може би Мартин беше отдавна мъртъв, а чужденецът бе избягал през прозореца? Или любимият й бе подложен на мъчения, както физически така и душевни? Как беше възможно ужасните рани да зараснат само за седем дни и Мартин да се изправи достойно срещу великана Гундрам?
Гризяха я страшни съмнения, ала тя не смееше да сподели страховете си с другите. Не говореше дори с Матилда, която бързо се закръгляше, не се отделяше от Рудолф и от очите й струеше щастие. Изабела завиждаше на Матилда и си мечтаеше собствената й съдба също да се обърне в тази посока. Засега обаче всяка фибра на тялото й трепереше за любимия мъж. А това беше само началото на големия страх! Дори ако чудото станеше и Мартин излезеше от затворената стая здрав и силен, предстоеше двубой, който щеше да завърши със смъртта на един от двамата противници!
Сутринта на седмия ден Изабела стана от леглото с натежали от болка крайници. Дълбоки сенки тъмнееха под очите й, светлата й кожа беше на червени петна. Гадеше й се, сърцето й биеше силно и болезнено. Скоро щеше да настъпи мигът, когато вратата на стаята щеше да се отвори.
— Трябва да хапнете нещо, принцесо — помоли Розамунда, устремила укорителен поглед към таблата с недокоснатата закуска.
— Гади ми се — оплака се Изабела и скри глава във възглавниците. — Страхът за Мартин ме убива.
Розамунда кимна съчувствено.
— Всички се боим за рицаря Мартин — каза тя и помилва ръката на Изабела. — Няколко души вече чакат пред вратата на стаята, но засега не се чува нищо.
— Къде е Матилда? — попита Изабела. Имаше спешна нужда от подкрепата на приятелката си. Сама нямаше да преживее този ден. Матилда беше станала силна — любовта я беше направила такава.
Изабела харесваше Рудолф и смяташе, че двамата са наистина прекрасна двойка. Но днес имаше нужда от силата на Матилда. Сама нямаше да се справи.
— Ей сега ще дойде, вече изпратихме да я повикат — отвърна Розамунда.
Маргарет донесе роклята на Изабела, но принцесата поклати глава.
— Много е официална — каза тя. — Днес трябва да нося проста рокля.
— Нима не вярвате, че рицарят Мартин ще бъде излекуван? — попита плахо Маргарет.
— Това значи да повярвам в чудо! Невъзможно е такива рани да изчезнат за седем дни. Ами ако онзи ужасен чужденец отдавна е отровил Мартин? Дори и да е жив, предстои му двубой с Гундрам. Всички знаят, че Гундрам е смел и опитен воин. Нали го видях да се бие в стария замък, видях и как Мартин… — Гласът й пресекна при спомена за ужасното преживяване. — Всеки ден се молих, умолявах бог да стори чудо. — Тя падна на колене пред леглото. — Мили боже, моля те, нека се спаси!
Маргарет и Розамунда коленичиха до господарката си и се присъединиха към пламенната й молитва. Така ги намериха Матилда и Виктория, които нахлуха забързано в стаята.
— Да не искаш да поздравиш Мартин по нощница? — извика сърдито Матилда.
— Какво? Какво каза? Да не би вече да е…
Матилда поклати глава.
— Не, но скоро ще излезе. Дойдох да ви кажа, че площадката за турнира е вече подготвена.
Изабела притисна ръце към лудо биещото си сърце.
— Страх ме е — проговори с треперещ глас тя.
— Всички се страхуваме — отговори Матилда и й кимна окуражително. — Но Мартин се нуждае от нашите молитви и от нашата твърда вяра.
— Права си — въздъхна Изабела и позволи на Маргарет да я облече. След това всички заедно отидоха пред малката стая, където вече се бе събрала любопитна тълпа. Даже Гундрам с хората си беше наблизо. Изабела не го удостои дори с поглед.
— Чува ли се нещо отвътре? — обърна се тя към един от постовете.
— Не, господарке — отговори съчувствено мъжът.
Изабела се огледа безпомощно. Беше готова да заповяда на стражите да щурмуват вратата. Пое дълбоко дъх, за да даде заповедта, когато мек, но енергичен натиск по рамото я спря. Беше Рудолф. Кафявите очи я погледнаха настойчиво и Изабела изведнъж разбра защо Матилда се бе влюбила в този мъж. В погледа му прочете нежност и решителност, ум и любов, разбиране и сила на волята.
— Не бива в последния момент да разрушите онова, което бе извоювано с толкова усилия — изрече той с мекия си баритонов глас и й кимна окуражително. Тя сведе глава, стисна ръката на Матилда и се облегна на стената. Всички се взираха със затаен дъх във вратата.