Мина много време, без нищо да се помръдне. Тъкмо когато тишината почна да става застрашителна, тежкото резе се вдигна. Изабела спря да диша. Широко отворените й очи следяха напрегнато всяко движение. В продължение на минута не се случи нищо. После вратата се отвори и ярките лъчи на утринното слънце нахлуха от прозореца на стаята по целия коридор. В златното сияние се появи мъжка фигура, която вървеше с бавни, несигурни крачки. Ослепителните слънчеви лъчи не позволяваха да се видят подробности, но Изабела веднага забеляза златните отблясъци върху русата коса на Мартин, позна едрата фигура с широки рамене, тесни хълбоци и мускулести крака. Устните й затрепериха, тя изхълца и се хвърли насреща му.
— Мартин!
Падна право в ръцете на Дьо Казевил.
— Не, Ваше височество — изръмжа той и ръцете му я стегнаха като в железни скоби. Хватката му беше толкова силна, че тя изохка от болка. — Вървете в църквата да се молите и го оставете на мира. Още не сте негова!
— Как е той? — попита страхливо Изабела.
Мъжът в черно я бутна обратно към чакащите, без да отговори. В черните му очи отново святкаше познатата подигравка на човек, който знае всичко. Как ли Мартин беше издържал седем дни, затворен в една стая с него?
Всички устремиха любопитни погледи към Мартин, който излезе от стаята бавно, с несигурна усмивка на устата. Рудолф го посрещна пръв и сложи ръце на раменете му. Мартин му кимна.
— Здрав съм — прошепна той. — Стана чудо!
Макар да бе продумал съвсем тихо, най-близките го чуха и го заобиколиха. Всеки се натискаше да го види, да го пипне. Десетки ръце се плъзгаха по раменете и ръцете му, десетки очи гледаха невярващо ръката му.
— Чудо! Чудо! — викаха всички.
Гундрам безцеремонно разбута навалицата и застана пред Мартин. Погледна го в лицето, вдигна ръката му, след това с бързо движение свали ризата от лявото му рамо и се взря смаяно в тъничкия розов белег от жестокия удар с меч, който собственоръчно му беше нанесъл.
— Това е дяволско дело! — изкрещя той и се обърна светкавично, но в общата бъркотия Дьо Казевил беше изчезнал.
Изабела и Мартин вървяха за ръка по средната пътека на църквата към олтара. За момент и двамата се поддадоха на една и съща илюзия: Изабела носеше сватбената си рокля, Мартин най-доброто си снаряжение. А пред олтара ги очакваше епископът, за да ги венчае. Всеки чувстваше близостта на другия и тя му вдъхваше сила и увереност.
Двамата се отпуснаха на колене и сведоха глави в дълбоко смирение и благодарност. Изабела произнесе шепнешком страстна молитва, в която вложи цялата сила на сърцето си. Влезлите след тях, между които бяха Матилда и Рудолф, Патрик и Якоб, коленичиха и горещо благодариха на небето за чудодейното излекуване на Мартин.
Само Мартин знаеше, че истината е друга. Съществото, което го бе излекувало, не беше от този свят, не беше божие творение. Той не можеше да го опише с думи. То го плашеше и възхищаваше едновременно. Отново видя пред вътрешния си взор тясното, обветрено лице на чужденеца, пламтящите, властни черни очи, излъчващи воля, на която никой не можеше да устои. Усети и силата, която този мъж беше влял в мускулите му. Чувстваше се жизнен и мощен, мислите му кръжаха около предстоящия двубой. Вдигна поглед към простия дървен кръст и се прекръсти благоговейно. Лъчите, които се пречупваха през пъстрите стъкла на розовия прозорец, потапяха кръста в цветовете на дъгата.
— Всемогъщи боже! Дойде часът на изпитанието и аз те моля да отсъдиш справедливо. Нека всички хора да разберат виновен ли съм или невинен.
Той се прекръсти отново и стана. Другите също завършиха молитвата си и се обърнаха към изхода.
Изабела тайно наблюдаваше Мартин отстрани. Острото предупреждение на мъжа в черно беше постигнало желаното въздействие. Тя потискаше силното желание да се хвърли в прегръдките на любимия, да се наслади на сладостта на устните му, да усети биенето на сърцето му. Само очите й го милваха с любов и той усети погледа й. Вдигна глава и й се усмихна смутено.
— Как го направи той? — попита съвсем тихо тя.
— Какво е направил? — попита объркано Мартин.
— Какво направи чужденецът, та раните ти изчезнаха толкова бързо?
Мартин вдигна рамене.
— Нямам представа.
— Как така не знаеш? Не го ли видя? — Изабела смаяно ококори очи.
Мартин поклати глава.
— Не, нищо не видях. — Двамата тръгнаха бавно към изхода.
— Това е невъзможно! — Изабела зарови пръсти в косите си. — Поне не усети ли нещо?
— Да, усетих. Беше прекрасно! — Мартин се усмихна унесено, припомнил си как яздеше през зелената гора, как стигна до острова с ябълките, как се изкъпа в бистрата река — и как го докосваха силни, лекуващи ръце.