— Как така прекрасно? Той те е омагьосал!
Мартин се засмя тихо.
— Не, със сигурност не. Той просто ме излекува.
Изабела продължаваше да клати глава и да се опитва да открие у Мартин нещо необикновено. Но не намери нищо — единствената разлика беше, че в сравнение с жалкия си вид преди седем дни сега изглеждаше здрав, силен… и изключително желан.
Двамата излязоха от църквата под ярката слънчева светлина. Събралите се пред божия дом хора се разделиха да им сторят път. Следвани от Рудолф, Патрик и Якоб, Мартин и Изабела тръгнаха към турнирната площадка.
Матилда издърпа Изабела настрана.
— Остави го да извърви пътя си сам — каза решително тя и стисна ръката на принцесата. Изабела, която трепереше цялата, се подчини. Парещите й очи проследиха с болка любимия мъж, от гърлото й се отрони тежка въздишка. Тук за него биеше едно горещо сърце, а там го очакваше студена, блестяща стомана.
Рупърт дьо Казевил излезе с широки крачки от замъка и прекоси двора на път към оборите. Там чакаше конят му и той възнамеряваше да потегли веднага. Имаше нужда от чист въздух, от гъста гора, от тишина и самота. Най-омразно на света за него беше да прекарва дълго време в затворено помещение. Освен това замъкът на княза го преследваше със спомени. Усетил, че се поддава на чувствата, той се нарече глупак. Много му се искаше да си замине още сега, но мисията му още не беше приключила.
— Почакайте, господине! — извика груб глас зад гърба му.
Той спря рязко и се обърна. Очите на Гундрам святкаха заплашително.
— Какво има? — изръмжа Дьо Казевил, без да си прави труда да бъде учтив.
— Трябва да говоря с вас.
— Нямам време.
Гундрам го хвана за ръкава.
— Защо направихте това?
Дьо Казевил погледна пронизващо ръката, хванала ръкава му, и Гундрам веднага се отдръпна, сякаш се бе допрял до нажежено желязо.
— Какво съм направил?
Очите на Гундрам блеснаха злобно, но той потисна чувствата си.
— Защо излекувахте Мартин? Мислех, че сте на моя страна?
Дьо Казевил събра тъмните си вежди в заплашителна линия.
— Не съм на ничия страна — отговори глухо той.
Гундрам го зяпна неразбиращо. Сигурността му се изпари.
— Защо тогава ми помогнахте да намеря Мартин? Не искахте ли той да изчезне завинаги?
— Не!
— Нищо не разбирам. Изпратихте ме по вярната следа, дадохте ми подробни указания как да го намеря.
— Вие искахте да намерите Изабела. Желанието ви да отмъстите на Мартин не ме интересува.
— Не ме изоставяйте сега, когато съм само на крачка от това да стана княз!
По лицето на Дьо Казевил пролича, че натрапчивостта на Гундрам го изнервя. Той стисна устни, погледът му стана остър и пронизващ.
— Вашето желание да станете княз също ми е безразлично.
Гундрам шумно издиша въздуха от дробовете си. Какво да прави сега: да се моли, да заплашва, да падне на колене? Най-простото беше да извади меча си и да го забие в черното сърце на чужденеца. За съжаление той му беше много необходим жив. Въпреки това автоматично посегна към оръжието в колана си. Дьо Казевил проследи движението с черните си очи и в зениците му светна сарказъм.
— Ако имахте толкова мозък, колкото мускули, от вас щеше да излезе доста добър господар на тази страна.
— А защо мислите, че няма да стана? — попита обидено Гундрам. — Изабела ще е моя, а Мартин не е кой знае какво препятствие.
— Още е жив — отговори равнодушно Дьо Казевил.
— Но няма да живее дълго — изръмжа Гундрам.
По лицето на мъжа в черно пробяга подигравателна усмивка. Без да бърза, той сложи седлото на гърба на черния си жребец.
— Много сте самоуверен.
— Няма да му позволя още веднъж да се отърве жив. Този път ще изчакам да се убедя, че съм го убил. За съжаление усилията ви ще се окажат напразни.
Дьо Казевил отново вдигна рамене.
— Щом така смятате — отвърна лаконично той, метна се гъвкаво на седлото и погледна Гундрам отвисоко. — А сега трябва да се сбогуваме.
— Нима напускате замъка?
— Не, напускам вас! — За момент Рупърт впи поглед в очите на Гундрам и си припомни преживяното с Гунила. Искаше да запомни тези очи за цял живот — живи. После обърна коня си и препусна към голямата порта. Гундрам го проследи с поглед и стомахът му се сви на топка.
Черният жребец летеше през поляните като същество от друг свят. Копитата му едва докосваха земята, ноздрите му поемаха жадно свежия въздух. Мъжът в черно се приведе над шията му и се съедини съвършено с движенията на силното животно. Наметката му се развяваше от вятъра и отдалеч изглеждаше, че конят има крила. Едва когато се скриха между дърветата в гората, Рупърт дьо Казевил се изправи и конят забави ход. В гората цареше тишина, само птиците се обаждаха от време на време. Всеки който видеше самотния ездач, би повярвал, че е излязъл на разходка. Рупърт се облегна назад, протегна крака и пусна юздите. Ала лицето му остана непроницаемо, черните очи бяха празни.