Епископът вдигна ръце за молитва. На лицето му беше изписано дълбоко задоволство. Беше много щастлив от развоя на събитията, а най-вече, че бе успял да предотврати повторния турнир за ръката на принцесата. Светата църква беше много доволна, когато рицарите използваха оръжията си, за да воюват в Светите земи и да гонят неверниците от божия гроб. Но не беше в духа на догмите й, когато рицарите спореха за ръката на една жена, сякаш беше боен кон. Всъщност те не правеха разлика — и в двата случая най-важното беше да докажат превъзходните си качества и умения. Рицарите бяха воини, нищо повече. Епископът въздъхна и отново се поздрави за трудно извоюваната победа. Рицарят Мартин изглеждаше разумен мъж. Освен това беше набожен и щеше да се погрижи за духовното благо на княжеството — епископът беше сигурен в това. Е, днес беше малко нервен, но това беше нормално за всеки влюбен жених.
След като произнесе кратка молитва на латински, епископът се обърна към новобрачните и погледна Мартин в очите.
— Рицарю Мартин от Трейтнар! Застанали сте тук пред лицето на бога, за да встъпите в свещен брак. Готов ли сте да вземете за жена принцеса Изабела и да я обичате и почитате, докато смъртта ви раздели?
Мартин стисна ръката на Изабела и тя отговори на натиска на пръстите му.
— Да, готов съм! — отекна гласът му високо и ясно.
В сянката на колоната Рупърт дьо Казевил вдигна пред лицето си малкия арбалет със смъртоносна стоманена стрела. Дишаше спокойно и равномерно. Черните му очи бяха впити в гърба на Изабела.
— Принцесо Изабела, готова ли сте да вземете за свой съпруг рицаря Мартин от Трейтнар и да му бъдете вярна, да го обичате и почитате, докато смъртта ви раздели?
Изабела вдигна поглед към кръста и бузите й пламнаха. Мартин усети, че тя цялата трепери.
— Да, готова съм! — изрече с твърд глас тя.
Епископът кимна и на лицето му изгря доволна усмивка. Наведе се и сложи върху протегнатите ръце на двойката копринената лента, обшита с перли.
— Обявявам ви за мъж и жена в името на Отца, Сина и Светия дух. Амин!
Дори по лицето на Дьо Казевил пробяга лека усмивка. Най-сетне! Доста трудно беше, докато малката Изабела си намери достоен съпруг. Той беше склонен да я остави да се порадва на този кратък тържествен миг. Незнайно защо се поколеба да изпрати смъртоносната стрела в гърба й. Нека се наслади на целувката на съпруга си. Сигурно щеше да се радва, ако умре в обятията му.
Новобрачните, които до този миг бяха коленичили пред олтара, се изправиха. Изабела хвърли още един поглед към кръста и се обърна към Мартин. Двамата стояха един срещу друг и се гледаха в очите. Мартин се наведе и устните му приближиха нейните, но точно в този миг го стресна грозен шум. Двамата се обърнаха изумено и видяха, че князът е притиснал ръка към сърцето си и мъчително стене. Очите му бяха разширени от ужас.
— Татко! — изпищя Изабела и се втурна към него. Сред разнеслите се в църквата викове никой не чу съскането на стоманената стрела, която разсече въздуха непосредствено зад гърба на Изабела и с недоволен писък се удари в един каменен стълб.
С вкаменени лица гостите наобиколиха своя княз, който лежеше върху студените каменни плочи. Изабела коленичи до него и стисна изстиващите му ръце.
— Татко! Не бива да умираш! Не и сега! — Тя се притисна до него и го погледна отчаяно в очите.
Ала погледът му беше празен. Устните му се опитаха да оформят някакви думи, но тя не го разбра.
— О, господи, защо? — изплака гневно тя и се хвърли върху умиращия.
Мартин стоеше безпомощно до нея. Изабела се обля в сълзи и Мартин се поколеба: не знаеше дали да се отдръпне или да остане до нея.
Лицето на княза посивя, ресниците му затрепкаха, устните посиняха. Той се опита да поеме въздух, гърдите му потрепериха. Сърцето окончателно отказа да му служи и главата му падна настрани.
Епископът с мъка си проби път през множеството, за да стигне до умиращия. Ала закъсня и не можа да му даде последно причастие. Потърси пулса на княза и тъжно поклати глава. Сивите му очи се устремиха съчувствено към Изабела.
Мартин се наведе и вдигна съпругата си.
— Вече нищо не можем да направим за него — пошепна той.
— Значи моите сватбени камбани са неговите погребални — изплака отчаяно тя.
Епископът също се изправи и погледна Мартин в очите.
— Вие сте новият княз — заяви тържествено той.
Мартин потрепери и за миг се опря на ръката на Изабела.
— Велики боже, събитията ме връхлитат като лавина! — простена той, но веднага се овладя. — Така да бъде!