От сянката на една колона се отдели тъмна фигура и бавно последва влюбените, които естествено не я забелязаха. Дьо Казевил застана пред сватбените покои и черните му очи се впиха във вратата. На лицето му беше изписана странна смесица от разбиране, меланхолия и разочарование. Плъзна пръсти по резбованата врата, сякаш искаше да вдъхне живот на мъртвата материя. Чу зад нея да бият две сърца, чу задъхани стонове и въздишки. За момент ръцете му се стегнаха в юмруци и той стисна устни. Дълго стоя така, опрял чело на вратата. След това се обърна, мина като сянка по коридорите на замъка и влезе в стаята, която седем дни беше споделял с Мартин. Затвори дървените капаци на прозореца и пусна резето на вратата. Извади от торбата си шепа тъмни сушени плодчета и бавно ги сдъвка. Изпи глътка вода и седна в ъгъла. Облегна се на стената, затвори очи и потегли към другия свят.
Мартин стоеше пред леглото и се взираше в Изабела. Тя лежеше като ангел върху постелята от розови листенца. Скромната сватбена рокля подчертаваше красотата на фигурата й. При тази гледка той се олюля, сякаш беше застанал пред дълбока пропаст, от която му се завиваше свят. За момент през главата му минаха най-различни мисли: първата им среща на пътя в гората, решителното й лице, мечът в ръката й и силната болка в душата му, причинена от нея. Видя нацупеното й лице в малкия затвор на полуразрушения замък, гневните бръчици на челото й, невинното и безкрайно изкусително тяло върху коравото легло. Видя страха й, когато бе опрял ножа в гърлото й, чу отчаяните й викове, когато горящият покрив се стовари отгоре му. Усети близостта на смъртта и ръцете, които го изтръгнаха от лапите й. Видя Изабела да стои до Гундрам, облечена в разкошна сватбена рокля, видя святкащите от омраза очи на ненавистния рицар и чифт други черни очи, които го изведоха от този свят. Видя и мъжа, който отново го бе върнал на земята. Видя как блестящият меч на Гундрам разсече въздуха, за да го прониже, видя и как кръвта на омразния враг напои пясъка на арената. Спомни си пъстрите светлини в църквата и мъртвия княз върху студените каменни плочи. А това беше Изабела, неговата съпруга! Неразбираемо ли беше, че внезапно го обзе слабост?
Изабела го наблюдаваше с премрежен поглед как стои мълчалив и неподвижен пред леглото. Внезапно й стана ясно за какво мисли той. Годините на лишения бяха свършили и той си припомняше проляната кръв, страданията и сълзите. Много от хората, тръгнали по този път заедно с него, не бяха стигнали до целта.
Тя се изправи и застана пред него. Внимателно плъзна пръсти по тънкия лен на ризата, която той носеше под бродирания кадифен жакет. Скъпите, богато украсени дрехи не подхождаха на дръзкия до безумие рицар, на безстрашния воин. Тя все още усещаше невероятния аромат на кожа и пот, който винаги го бе заобикалял. А сега този мъж беше княз, господар на страната! В погледа й, устремен към лицето му, светна страх.
Мартин отгатна мислите й.
— Времето ще ни научи на мъдрост — изрече тихо той. — И двамата трябва да свикнем с новото си положение.
Тя кимна и свали скъпия кадифен жакет от раменете му. Само тънкият лен я отделяше от така желаното му тяло. Най-сетне, най-сетне той беше изцяло неин. Изабела продължи да го милва и потрепери, когато напипа превръзките под ризата му — едната на рамото, другата на корема. Мартин се усмихна успокоително.
— Не ме боли — пошепна той. Прегърна я и устните му завладяха нейните. Сякаш пътешественик беше прекосил безкрайната пустиня и беше коленичил пред скъпоценния извор в оазиса. Никога не беше имал по-голяма нужда от любовта й, отколкото в този момент. Вече нищо не ги разделяше.
Ръцете му помилваха сватбената рокля и той отново се възхити на умението й да му достави радост. Изабела се бе отказала от всякакъв лукс. Искаше да бъде за него момичето, което някога бе срещнал в гората — облечено в проста рокля, с разпусната руса коса. Но сега очите й го гледаха нежно и загрижено.
— Добре ли си? — попита тихо тя.
— Никога в живота си не съм бил по-добре — отвърна дрезгаво той. Ръцете му се плъзнаха по гърба й и отвориха кукичките на роклята. Под тънкия лен тялото й пламтеше от желание.
Мартин притисна лице в русите къдрици и вдъхна дълбоко аромата им. Бавно свали роклята и я хвърли върху един стол. Копринената долна риза красиво подчертаваше меките линии на тялото й.
Изабела внимателно издърпа кожения колан с меча, който висеше на кръста му. На Мартин се стори, че тя свлече от плещите му камък от задължения и товари. Пред нея вече беше тялото му, такова, каквото го обичаше.