Дълбокият гърлен стон на Изабела разпали в тялото му диво желание и той престана да се сдържа. Вече не беше предпазлив и внимателен. Тя се вкопчи в раменете му и жадно поиска спасението, което само той можеше да й даде. Когато ги заля могъщата вълна на удовлетворението, и двамата едва не загубиха съзнание. Мартин я прегърна здраво, за да й даде закрилата, от която тя имаше нужда в този миг на пълна безпомощност. Изабела потъна в силната му прегръдка и повярва, че умира. Притисна се до него и двамата се понесоха към безкрайността.
Мартин усети как тялото му натежа, изпъшка задавено и се отпусна до Изабела. Цялата сила, цялата воля и енергия бяха изтекли от тялото му и се бяха влели в нея. За един кратък миг се видя отново да язди през онази странна гора в другия свят и чу тихия ромон на потока. Всичко в него се стремеше към бистрия извор, към целителната светлина. Изпита силен копнеж по ръцете, които го бяха излекували. Тогава и неговите сетива отказаха да му служат. Изтощени, двамата потънаха в дълбок сън.
Вратата се отвори безшумно и в рамката спря тъмна фигура. Над замъка цареше дълбока тишина, чуваше се само равномерното дишане на новобрачните.
Дьо Казевил се взря в лицата на Мартин и Изабела. Обагрени от лека руменина, чертите им бяха отпуснати и доволни. Мъжът в черно стоя дълго пред брачното легло. Лицето му остана безизразно, но очите му отбелязваха всяка подробност. Наведе се над Мартин и огледа пресните рани под изместените превръзки. Раните не бяха опасни и укрепналото тяло на рицаря щеше да се излекува само.
Дьо Казевил се изправи и се обърна към Изабела. Русата коса се сипеше като златен водопад по копринените възглавници, устните й бяха леко отворени и тя се усмихваше насън. Мъжът в черно посегна под наметката си и извади острата кама. Шията й беше стройна и снежнобяла като на лебед. Това сравнение го накара да се усмихне. Никога не би убил лебед.
Изабела се раздвижи и отметна леката завивка. Дьо Казевил застина неподвижен, но тя не се събуди. Огледа съвършеното й тяло, стегнатите млади гърди, кръстосаните крака. За момент видя вместо нея друга жена — с черна коса, изкусителни извивки и прасковена кожа. Потисна лудото биене на сърцето си и прехапа устни. Ядосан от реакцията си, стисна по-здраво камата и се наведе над Изабела. Потърси ключа на шията й, но той не беше там! Объркан, мъжът огледа брачната спалня.
Дрехите на Изабела бяха нахвърляни на близкия стол. Той вдигна роклята и я опипа, но не намери малкия ключ, който тя винаги носеше на верижка на шията си.
Нямаше смисъл да търси повече. При нужда щеше да счупи ключалката на скрина в женските покои. Трябваше най-сетне да доведе мисията си докрай. Вече беше прекарал твърде много време в този замък. Колкото по-дълго стоеше тук, толкова повече излагаше на опасност успеха на мисията си. Рупърт дьо Казевил мразеше несъвършенството, а днес се чувстваше именно несъвършен, защото не бе изпълнил задачата си.
Нещо прекъсна размишленията му. Той плъзна бърз поглед по тялото на Изабела и предпазливо сложи ръка върху корема й. Докосването му беше съвсем леко и Изабела не го усети.
Рупърт дьо Казевил смръщи тъмните си вежди и от устните му се отрони неприлична дума. Махна примирено, обърна се и напусна брачните покои също така безшумно, както беше влязъл.
16.
Само един ден след тържествената венчавка на рицаря Мартин от Трейтнар и принцеса Изабела всички придворни, рицари и гости се събраха отново в църквата. Горяха безброй свещи и пръскаха топло златно сияние. В средата под кръста беше поставен отвореният ковчег.
Изабела се взираше тъжно в лицето на баща си, застинало в маската на смъртта. Може би най-добре за него беше да си отиде от света точно сега, помисли си тя. Въпреки това й беше мъчно, че не бе могла да прекара повече време с баща си след излизането от манастира. От друга страна, тя изведнъж беше станала възрастна, с голям товар на плещите. Княжеството се нуждаеше от силна ръка. Баща й твърде дълго беше отпускал юздите на властта. Само така можеше да се обясни, че рицарят Гундрам си бе извоювал толкова голямо влияние и правеше, каквото си иска. Не биваше да допуска да се появи втори Гундрам. Съветът на рицарите беше много важен, но не биваше да оставят цялата власт в ръцете му.
Тя хвърли крадешком поглед към Мартин, който беше коленичил до нея и се молеше. Той усети погледа й и вдигна глава. Епископът зачете погребална молитва. Докато той говореше, мислите на Изабела се върнаха към последната нощ. Въпреки че искрено тъгуваше за баща си, тя усещаше в себе си пулсиращ живот. Потръпна, като си припомни безкрайните нежности на Мартин, топлината на тялото му, екстаза на сливането им. Веднъж вече беше изпитала същото в обятията му — в стария замък, под обсадата на Гундрам. Тогава беше сигурна, че за последен път се люби с Мартин, ала съдбата им бе отредила друго. Сега бяха мъж и жена!