Тя попипа тънката бронзова халка на пръста си и в сърцето й нахлу нежност. Мартин беше новият княз. Тя беше сигурна, че съпругът й ще работи с всички сили за доброто на страната.
В църквата беше задушно и й стана лошо. Опита се да диша равномерно и се вкопчи в ръката на Мартин. Епископът приключи молитвата и коленичи пред кръста, за да се помоли за спасението на княза. Изабела пламенно си пожела молитвата му да не продължи твърде дълго. Трябваше непременно да излезе на чист въздух.
Мартин я наблюдаваше загрижено. Последните дни и седмици не бяха лесни за крехката му съпруга. Обзет от нежно съчувствие, той си пожела да можеше да стане и да я изнесе на двора на замъка. Но това беше обратната страна на могъществото и властта — той носеше отговорност. Нямаше право да нарушава етикета. Той беше наследник на починалия княз. Още отсега знаеше, че няма да му е лесно. Въпреки сърдечните благопожелания на рицарите от съвета между тях имаше хора, които щяха да тръгнат по пътя на Гундрам и да търсят изгода единствено за себе си. Някои сигурно не бяха въодушевени, че Мартин бе поел управлението на страната, затова той смяташе да следи внимателно действията им. Трябваше постоянно да бъде нащрек!
Когато епископът свърши молитвата си и се изправи, Мартин въздъхна облекчено. Вече можеше да стане. Раните го боляха и с радост би се оставил отново в целебните ръце на черния мъж. Но придворните ритуали имаха предимство, а и след чудодейното му излекуване магьосникът беше изчезнал. Може би тихо и скромно беше продължил странстванията си.
След като Мартин и Изабела се сбогуваха с княза, слугите затвориха капака на ковчега. Вдигнаха го и го отнесоха в гробницата под църквата, където вече почиваха прадедите на княза и майката на Изабела.
Ковчегът бе спуснат в грамаден каменен саркофаг, украсен с герба на княза и надпис на латински. Тежък мраморен капак легна върху саркофага.
Когато вратата на гробницата хлопна, Изабела преглътна мъчително. Помилва с безпомощен жест студения камък и се прости завинаги с баща си.
Няколко глътки подправено вино й възвърнаха жизнеността и тя седна изправена и горда в резбования стол, където някога беше седяла покойната й майка. До нея в трона на княза седеше Мартин. В рицарската зала се бяха събрали всички важни люде, от които Мартин имаше нужда, за да встъпи в новия си сан: двадесетимата рицари от съвета, управителите на земите, оръжейниците, главният коняр и, разбира се, ковчежникът.
Мартин се изправи и обходи с поглед присъстващите.
— Малко е времето за плач и молитви, животът иска своето — заговори отмерено той. — Затова смятам без бавене да се посветя на уреждането на най-важните проблеми в княжеството. — Той погледна към празния стол в края на рицарската маса. — Само преди два дни бях щастлив и горд, че гербът ми украси стената над моето място в съвета на мъдрите. Днес то отново е празно. Сега моето място е тук, редом с моята смела съпруга, с която заедно ще управляваме родната страна. Столът в съвета на мъдрите е твърде ценен, за да остане празен. За да изпълня задачата си, аз се нуждая от смели и умни рицари, които да ме подкрепят. Двадесет благородници ми се врекоха във вярност, но аз желая още един, двадесет и първият, който да стане член на съвета. Рицарю Рудолф от Кибицмарк, излезте напред!
Изненадан, с питащ поглед, Рудолф се отдели от множеството и застана пред княжеския подиум. Мартин го погледна с тържествена сериозност.
— Има един рицар в моя живот, на когото съм благодарен не само за смелостта в боя, за рицарството и приятелството. Умът, съобразителността и непоколебимата вярност на Рудолф няколко пъти спасиха живота ми и ме предпазиха от неразумни постъпки. Без него — казвам това с твърдо убеждение — аз нямаше да постигна съкровената си цел и да бъда реабилитиран.
Рудолф смутено местеше поглед от Мартин към Изабела и обратно, бузите му се обагриха в червенина. Изабела му се усмихна окуражително.
— Рицарю Рудолф от Кибицмарк, след като и вие заедно с мен си възвърнахте рицарското име и чест, аз ви предлагам място в съвета на рицарите. Надявам се, че и занапред ще ми бъдете верен, както досега.
Рудолф прегъна коляно и сведе глава.
— Да, княже — отговори просто той. — Заклевам се да ви бъда верен до смърт.
Сериозното лице на Мартин изведнъж омекна.
— През всичките тези години вие пренебрегвахте всичко важно, за да ми останете верен, да ме подкрепяте в битката, която водех, да споделяте живота ми. Време е да ви върна поне малко от онова, което ми дадохте. Никога няма да мога да ви се отблагодаря изцяло, винаги ще остана ваш длъжник, но най-малкото, което мога да направя, е да ви върна ленното владение, което ви бе отнето.