Изабела се вкопчи в дебелата греда и притисна лице към процепа между дъските. Дъхът й излизаше шумно и почти толкова бързо, колкото на двамата, които се любеха в сеното.
— Света майко божия — прошепна смаяно тя. — Какъв грях, какво падение! Бог да се смили над бедните им души, защото са осъдени да горят във вечния огън на преизподнята, за да изкупят плътските грехове, които вършат.
Какво беше учудването й, когато телата им не почерняха и не се овъглиха, а душите им не бяха отнесени в огъня на ада. Мека руменина обля бузите на слугинята и на лицето й се изписа безкрайно блаженство. От устните й се отронваха доволни въздишки.
Момчето беше сложило глава на гърдите й, без да забавя темпото. Изабела видя лицето му — очите му бяха затворени и той също преживяваше върховно блаженство. Двамата пъшкаха ритмично, шумът се увеличаваше. Изведнъж извикаха и се обтегнаха като струни.
Ужасена, Изабела притисна лице към стената и се взря в гърчещите се в екстаз тела. При това, без да иска, изрита гредата.
— Там има някой! — изписка слугинята и скочи. Дишайки тежко, момчето се надигна и се обърна. Сега Изабела можеше да го види в цялата му голота. Беше строен и прекрасен. Силна червенина покриваше запотеното му лице, къдриците му падаха разбъркани по челото, тъмните очи все още святкаха от възбуда.
Погледът на Изабела падна върху слабините му, където между кичурчета тъмни косми стърчеше възбуденият му член. Пламтящо червен и влажен, той беше изправен и твърд като рицарско копие.
Изабела се взираше с широко отворени очи в онова, което монахините не смееха да назоват, в дяволския рог, който хвърляше в дълбок срам и страх всяко почтено момиче и със сигурност беше дело на сатаната. Сигурно причиняваше адски болки, когато се забиваше в мекото, невинно тяло на жената и вършеше дяволското си дело. Кой смееше да изпитва при това удоволствие и блаженство, кой смееше да се радва? Но защо двамата не бяха умрели на място, а се усмихваха щастливо, сякаш бяха преживели най-прекрасното нещо на света?
Изабела се отдели от стената с тих стон, прекоси тичешком двора и изкачи на един дъх дървената стълба към тавана. Падна в леглото си, пъшкайки тежко.
— Какво се е случило? — попита стреснато Матилда.
Изабела се опитваше да успокои дишането си и да потисне треперенето на тялото си.
— Нищо, нищичко — отговори задъхано тя. — Една сова ме уплаши.
Притисна ръце между треперещите си колене и ужасено усети странна влага между бедрата си. Нещо стягаше корема й, по кожата й лазеха тръпки. Взираше се напрегнато в мрака и отново и отново виждаше тялото на момчето, стърчащия му член, зачервените бузи и пламтящите очи. Да, той беше дяволът в човешки образ, той и никой друг! Ако беше почакала още малко, сигурно щеше да види как от носа му излиза пара и да усети как въздухът се напоява с миризма на сяра. Могъщият рог на слабините му беше червен като нажежено желязо между черните дяволски косми. А сеното сигурно е закривало конско копито!
— Света майко на небето, запази ме от това дяволско нещо, спаси бедната ми душа от дивата похот на мъжете. Направи така, че да забравя ужасната гледка. Ще се покая, ще прочета хиляда молитви, ще се посветя изцяло на светото писание и ще обърна мислите си само към духовното… — Изабела произнесе всички обещания, които доскоро беше смятала за немислими, и притисна лице върху коравия сламеник. Тогава изведнъж пред вътрешния й взор се появи друг образ — образът на едрия рицар с проста плетена ризница. Тя усети физически погледа на блестящите сини очи, които я хипнотизираха. Неволно се запита дали и този рицар изглежда под ризницата си също като похотливия син на гостилничаря. Дали всичко мъже изглеждат по същия начин?
Полуразрушеният замък се издигаше тъмен и упорит на фона на оловносивото небе. От черните стени се сипеше мазилка. Само кулата над главната порта и близначката й в отсрещния край на крепостната стена бяха в що-годе добро състояние. Нито една от сградите вътре не беше по-висока от стената и никой от пътниците, които рядко се мяркаха насам, не предполагаше, че замъкът е обитаем. Всъщност никой не живееше в тези руини, те бяха напуснати преди много време. Сега служеха за убежище на около три дузини дрипави мъже и жени. Голямата порта в стената беше винаги затворена. На една от бойниците стояха двама мъже. Единият беше рицарят Рудолф от Кибицмарк — млад мъж, висок и строен. Тясното лице беше гладко, с тъмен тен, под гъстата кестенява коса светеха топли кафяви очи, които в момента бяха устремени загрижено към лицето на мъжа до него.