Тя се усмихна на съпруга си през сълзи и успокояващо сложи ръка върху неговата.
— Разбирам защо го прави. Естествено е да иска да е с Рудолф. Рядко се среща силна любов като тяхната. Влюбените не бива да се разделят.
— Права си, любов моя. — Той целуна нежно меката й буза.
— Освен това и аз ще имам достатъчно занимания. Никога не съм скучала. Имам три прекрасни компаньонки, които ще ме развличат. Време е най-сетне да се погрижа за наследството на майка си. През последните месеци преживях толкова вълнения, че не стигнах дотам. Знаеш ли, мисля, че тя е обичала баща ми по същия начин, както аз обичам теб. Тъкмо поради тази причина татко не си е взел друга жена.
— Богат е, който умее да обича — отговори нежно Мартин и я поведе обратно към дома им. — А сега започва всекидневието!
— Ти също няма да имаш време да скучаеш. Сутрин ще ходиш на лов или на езда, през деня ще обучаваш войниците да яздят и да си служат с оръжията, ще обхождаш земите ни, ще се съвещаваш с рицарите, ще посрещаш гости…
— Стига толкова! — засмя се Мартин. — Но ти обещавам, че вечерите ще са посветени на изкуството. Ще свирим, ще съчиняваме стихове, ще играем различни игри, ще ми разказваш как си прекарала деня…
Изведнъж Изабела се олюля и Мартин побърза да я подкрепи. На лицето му се изписа загриженост.
— Много си бледа, любов моя! Да не си болна?
Тя се усмихна и поклати глава. Лицето й се обагри в лека червенина.
— Не, със сигурност не съм болна. Това е само една малка слабост, която скоро ще премине.
Мартин не се успокои от думите й.
— Иди в стаята си и си полегни — настоя той.
Изабела кимна и Мартин я придружи до женските покои, където мъже имаха право да влизат само в изключителен случай. Тя застана смутено пред него и навлажни с език пресъхналите си устни. Както винаги, този малък жест събуди желанието му. Той я привлече към себе си и я целуна нежно.
— Потиска ли те нещо? Кажи ми, моля те!
— Нищо не ме потиска! Имам една малка тайна!
— Ще я споделиш ли с мен?
— Скоро! — Тя се надигна на пръсти, целуна го по устните и се скри зад голямата врата.
Мартин се отдалечи с усмивка.
В женските покои нямаше никой и Изабела се зарадва. В този момент не би понесла бъбренето на младите си компаньонки. Заминаването на Матилда остави голяма празнота в живота й. Обеща си, че ще посети младото семейство веднага щом се роди детето им. Много скоро след това и тя самата…
Изабела потисна мисълта за състоянието си и се засмя на себе си. Огледа се и отиде в крайната стаичка, където бяха двата заключени скрина. Извади ключа от деколтето си и го пъхна в ръждивата ключалка. Завъртя го с мъка и когато отвори вратичката, погледът й веднага падна върху малкото ковчеже от тъмно дърво. Капакът му беше украсен със седеф и кехлибар, счупени на няколко места.
Гунила! Днес най-после щеше да разбере защо мъртвата се бе опитала да открадне ковчежето от стаята й. Извади го от скрина и го отнесе в голямата стая с камината. Остави го върху масичката и седна на дивана. Ковчежето сигурно криеше някаква тайна. Колкото й красиво да беше, със сигурност не беше толкова скъпоценно, че да бъде откраднато.
Вдигна резето на капака и го отвори. Може би беше очаквала да открие скъпи накити, но остана разочарована. Вътре имаше само пожълтял от времето пергамент с печат. Изабела извади предпазливо пергамента и видя, че това беше писмо. Погледна подписа и прочете: С любов, твоята майка княгиня Изолда.
Това беше писмо от майка й! Изабела спря да диша. Най-сетне щеше да разбере нещо за майка си, след толкова години. С треперещи ръце разгъна пожълтелите листове.
Скъпа моя Изабела,
Ако четеш тези редове, значи са минали петнайсет години.
Тялото ми отдавна се е разпаднало на прах, но душата ми няма да намери покой, докато ти не прочетеш последното ми писмо.
Ти вече си голяма жена с дух и сила. Затова поисках от баща ти обещание да ти връчи тези листове едва когато навършиш шестнайсет години. Онова, което имам да ти кажа, е от голямо значение за по-нататъшния ти живот. Много исках да ти го разкажа лично, но бог отреди друго. Може би това е наказание за извършеното от мен, но аз не съжалявам за нищо.
Аз обичах дълбоко твоя баща и бях нежна и предана съпруга. Той никога не ми даде повод да му се разсърдя за каквото и да било. Отвръщаше на моята любов с цялото си сърце, макар че не й даваше външен израз. Но аз винаги я усещах. За съжаление щастието ни не беше пълно — не можех да му родя деца. Всички молитви, жертви и посещения при лечители останаха безрезултатни. Тогава решихме да направим поклонническо пътуване до Венеция. Никой не подозираше, че точно по това време в града пребивава великият ни император Фридрих. Той беше там съвсем за малко. Преди двайсет години баща ти му бе помогнал да завладее италианския град Милано. Двамата се зарадваха много на неочакваната среща и великодушният император ни покани на вечерното си празненство.