— Кой ви изпраща?
— Великият канцлер! Той е човекът, който някога написа грамотата, подписана от Барбароса. През изминалите години именно той осигури стабилността на империята въпреки смъртта на императора и сина му. Хайнрих изпълнява мисията си успешно. В момента има много работа в Италия, а положението тук е учудващо спокойно. Искаме спокойствието да продължи. Ако се появи нов претендент за трона, империята ще се разклати сериозно. Може дори да рухне.
— Но тази империя ми принадлежи! — извика развълнувано Изабела. — Може да не съм законно дете на императора, но той ме е признал!
— Старецът беше много добродушен — въздъхна Дьо Казевил. — Една от малкото му грешки!
— Какво възнамерявате да правите?
Дьо Казевил въздъхна и лицето му изрази дълбоко съжаление.
— Докато се намирахте зад високите стени на манастира, не представлявахте опасност. За съжаление баща ви остаря и оглупя и реши да ви прибере при себе си. Княжеството ще спечели много от това, че юздите на властта бяха поети от един млад, силен и решителен рицар. Вие, скъпа Изабела, изпълнихте мисията си. Всъщност трябваше да умрете много по-рано, но сметнах, че Мартин трябва да стане ваш съпруг и княз. Гундрам наистина не беше подходящ за тази мисия.
— Нима ще ме убиете? — попита ужасено тя.
— Естествено. — Дьо Казевил остана напълно спокоен. — Така е най-добре за всички!
— Кой сте вие? Платен убиец?
— Какви силни думи от устата на едно толкова нежно същество! — изсмя се подигравателно Рупърт. — На света има само ловци и дивеч. Човек е или едното, или другото. Няма трета възможност. Аз съм бил винаги ловец и ще продължа да бъда, защото владея най-сигурните методи за убиване. Но знаете ли, аз мога не само да убивам. Мога да измъчвам жертвите си, да лекувам, да дарявам живот, да предсказвам бъдещето, да чета мисли… — Той погледна с наслада в очите на Изабела, пълни с див ужас. — Познавам хората като никой друг! — Гласът му се превърна в шепот. Все още не я беше освободил от прегръдката си.
Изабела трепереше с цялото си тяло. Трябваше да събере цялата сила на волята си, за да се успокои. Дьо Казевил я наблюдаваше пренебрежително. Каква детска фигура, какво крехко същество! Изобщо не можеше да се сравнява с пламтящите очи и огнения нрав на Гунила. Неволно се засмя на сравнението. Гунила беше минало. Той я бе пожертвал в името на успеха на мисията си. Не можеше да върне миналото. И не губеше време да съжалява за онова, което беше извършил. Гундрам бе последвал сестра си и вече нищо нямаше да му напомня за страстната Гунила. Освен Изабела! Тя беше причината за това, че в миналото му се точеше кървава следа.
Дьо Казевил пусна Изабела и се облегна на колоната. Младата жена побърза да се отдалечи от опасната му близост. Отиде до дивана и седна, защото се боеше, че силите я напускат.
— Какво съм ви направила, та искате да ме убиете? — попита глухо тя.
— Нищо! — Мъжът вдигна рамене и я изгледа равнодушно. — Ако не го направя аз, ще се появи някой друг.
— Но защо?
— Наистина ли не разбирате? — Той се усмихна цинично. — Вие представлявате опасност за империята. Да не мислите, че Хайнрих е съгласен да живее с черна сянка, която само чака да предяви претенциите си за трона? Вие също бихте могли да го отстраните.
— Никога не бих направила подобно нещо!
— Наистина ли? Перспективата да седнете на трона на империята е достатъчно привлекателна, за да забравите принципите си. Няма да сте първата, която проправя пътя си с убийства.
— Като вас!
— Лъжете се! Това не е моят път. Аз не се интересувам от земни цели. Не искам да седя на трон, за да упражнявам светска власт.
— Тогава сте първият мъж, който не се стреми към власт.
— Пак се лъжете! Аз разполагам с повече власт от всеки император.
Изабела го погледна укорно.
— Да не би да се сравнявате с бога?
Дьо Казевил се засмя и тя установи с ужас, че при това очите му останаха студени и пронизващи.
— Кой бог? Вашият бог, който казва, че всички хора трябва да се обичат? Който твърди, че убийството е грях?
— Да! Няма друг бог!
— Бедната душица! Как може да сте толкова сляпа? Не виждате ли, че вие, хората, непрестанно противоречите на думите на собствения си бог? Нима не е убийство да пронижеш с меча си свой ближен на бойното поле? Или да хвърлиш противника от седлото, за да си счупи врата? Ами глупавата „божия присъда“, когато двама смъртни се бият до последен дъх? Печели онзи, който има повече сила, по-голяма издръжливост, а може би и повече късмет. Освен ако…