— Да?
— Ако не е приел в себе си силата на боговете.
— Какви богове?
— Боговете на стария свят.
Изабела скочи.
— Вие сте магьосник, вещер, жрец на старата вяра!
— Наричайте ме, както искате.
— Майчице мила! — Младата жена се прекръсти.
— Няма полза да молите за помощ.
— Все още ли искате да ме убиете? — попита тихо тя и отново седна.
— Естествено. Трябва да ви убия. Според моята религия убиването не е осъдително. Точно обратното — то е средство към целта. Вие умирате в името на добра цел — да се запази стабилността на империята. Обещавам ви, че няма да страдате. Познавам отлично човешкото тяло. Мога да накарам някого да страда дни, седмици и дори месеци и напразно да желае смъртта. Мога да излекувам ранен или болен за невиждано кратко време, както не може и най-добрият лечител. Мога да изпратя човек в другия свят, без той да усети. Ако се боите, ще избера за вас последния път.
— Вие сте дявол! — изплака отчаяно Изабела.
Мъжът се усмихна с разбиране и тя го зяпна изумено. Колко души живееха в тялото му?
— Каква грозна дума — изрече укорително той. — Но тя не ме засяга. В моя свят такива думи не съществуват.
— В какъв свят живеете? За вас убийството не е грях, злото не съществува. Значи във вашия свят няма и добро. Няма любов, няма чувство, няма разбиране!
— Пак се лъжете, скъпа Изабела. В моя свят има всичко. На свой ред аз ще ви попитам в какъв свят живеете вие. В свят, където всяко нещо има своята противоположност. Черно и бяло, огън и вода, добро и зло.
— Това е истината! — отговори възмутено тя.
— Така го виждате вие. Но защо сте толкова сигурна, че светът е такъв, какъвто го виждате вие? Хората виждат света такъв, какъвто искат да го видят. Елате в моя свят и ще ви покажа, че се заблуждавате.
— Нямам никакво желание да опознавам вашия свят — заяви рязко тя и му обърна гръб.
— Жалко. Ще изпуснете много. Все пак вие вече познавате една мъничка частичка от него. Мартин!
— Какво общо има Мартин?
— Аз го отведох в моя свят. За седем дни. Излекувах го и го върнах. Сега е не само здрав, но и силен като никога преди.
— Нима искате да ме убедите, че наистина сте направили всичко това? И как стана? С магия?
— Вие го наричате магия, аз го наричам знание. Познавам силите, които ни заобикалят. Вие затваряте очите си за тях.
Мартин не го направи.
— Вие сте омагьосали душата на Мартин!
— О, не, аз го излекувах.
— Защо го направихте? Излекувахте Мартин, за да стана негова жена, а сега искате да ме убиете! Какъв е смисълът?
— Той трябваше да стане княз, а за да стане княз, трябваше да се ожени за вас. Мартин не бива да узнае, че сте незаконно дете на стария император. Той е само един слаб човек и може да предяви претенции за трона. Затова трябва да умрете.
— Каква жестока логика!
Дьо Казевил отново вдигна рамене.
— Любов, омраза, жестокост… думи, само думи! — Вдигна ръце и Изабела забеляза с възхищение колко тънки и фини бяха пръстите му. Наистина ли щеше да я убие с тези ръце?
— Естествено! Какво знаете вие за любовта и омразата? Те не съществуват във вашия свят!
Дьо Казевил избухна в смях и в очите му светна недвусмислена подигравка.
— Значи сте убедена, че не мога да обичам?
— Точно така!
Той я погледна втренчено и в очите му светна нещо странно.
— Обичах Гунила.
— Какво? Не е възможно!
— Защо не? Тя е единствената жена, която някога съм обичал. Тя също ме обичаше, макар че не искаше да го разбере.
Изабела побледня като платно.
— Не мога да повярвам! Гунила! Защо не го забелязах?
Мъжът се изсмя развеселено.
— Защото се занимавахте само със себе си и не се интересувахте от нищо друго. Но това свърши.
— Да! Гунила е мъртва.
Дьо Казевил кимна.
— Това беше единственият път, когато изпитах съжаление, че убивам.
— Вие сте я убили? — Изабела се отпусна назад и скри лице в ръцете си. Отново видя стрелата, която стърчеше от гърдите на Гунила.
Дьо Казевил кимна повторно.
— Трябваше да го направя. Тя щеше да ме предаде.
— Да, тя искаше да каже нещо, спомням си! Кажете ми го вие! Щом трябва да ме убиете, можете спокойно да ми го кажете!
— Щом настоявате… Гунила трябваше да открадне документите от ковчежето и да ми ги предаде. За съжаление прояви несръчност и допусна да я заловите.
— Затова ли я убихте? — пошепна, разтърсена, Изабела.
— Убийство! Каква жестока дума. Просто я изпратих в другия свят.
— Изпратили сте я? — повтори тя с треперещи устни.
— Един ден аз също ще отида там и пак ще бъдем заедно. Не разбрахте ли, че аз бродя между световете? За мен тя не е мъртва, не е изгубена завинаги. Моята любов към нея е извън времето и пространството. Това е метаморфоза — сега Гунила съществува в друг облик.