Изабела сведе глава.
— Трудно ми е да следя думите и мислите ви. Нашите светове са твърде различни.
— Да, за съжаление — въздъхна мъжът и извади от колана си кама.
Изабела се отдръпна към стената. Ръцете й се вледениха, в гърдите й се надигна паника.
— Не — пошепна задъхано тя. — Не бива да правите това!
— Щеше ми се да почакам, докато се роди синът ви. Но вие отворихте ковчежето и вече знаете истината за произхода си. Затова трябва да го направя сега.
Изабела сложи ръце в корема си, за да защити нероденото си дете.
— Откъде знаете, че съм бременна? И че ще родя син?
— Вие упорито отказвате да повярвате, че моят свят не е вяра, а знание. Аз знам много неща, които вие не знаете, защото не искате да ги проумеете. Въпреки това те съществуват. Аз чета мисли, мога да виждам в бъдещето, но най-добре виждам настоящето. Вие носите под сърцето си сина на Мартин.
— Значи ще убиете и едно невинно дете. То не си е избрало кога да бъде заченато! — Тя отиде бързо до масата и вдигна гибелните документи. — Това ли е, което искате? Вземете ги, аз се отказвам от съмнителната чест да седна на императорския трон. Искам да даря на страната си син, който да е благороден и справедлив като баща си. — Без да се колебае, тя хвърли писмото и грамотата в огъня. Остана пред камината и изчака, докато пергаментът изгоря и се превърна в черна пепел.
Дьо Казевил застана до нея и двамата загледаха мълчаливо огъня. След малко той устреми поглед към нея и поклати глава.
— Смела постъпка, но твърде закъсняла.
Изабела се учуди, че остана напълно спокойна. Обърна се към него и улови ръцете му. Отново се възхити на тесните пръсти и бронзовата кожа.
— Макар да не мога да повярвам, че тези ръце са милвали и убили Гунила, ще приема твърдението ви за истина. Знам, че нямате причина да ме лъжете. Също така трудно ми е да повярвам, че можете да предсказвате бъдещето. Въпреки това искам да разбера как виждате моето бъдеще. — Тя сложи ръката му върху корема си. — Какво е бъдещето на сина ми?
Изабела издържа спокойно втренчения поглед на черните очи. Изведнъж времето спря, светът около нея се разпадна, не остана нищо. Обсеби я чужда воля и я повлече след себе си. Тя видя безкрайни поля с узряло златно жито, селяни, които жънеха, охранен добитък, който пасеше по ливадите. Видя засмяно детско лице, полянка с пъстри цветя, знамена по кулите на замъка. Всички знамена носеха герба на Мартин — зелени дъбови листа. Видя и самия Мартин, който носеше сина си и му показваше земята си. Неговата земя.
Изабела се събуди като от сън. Все още се взираше в черните очи на Дьо Казевил.
— Това ли беше другият свят? — попита тихо тя.
— Не, това беше бъдещето. Но вие го видяхте чрез другия свят. Двамата с вас бяхме за малко там.
Тя стисна ръката му.
— Сега разбирам. Благодаря ви!
Мъжът въздъхна и я погледна замислено. След малко учудено поклати глава.
— За първи път се готвя да променя решението си. Не, не бива да го правя!
Очите й се разшириха.
— Значи все пак ще ме убиете? — попита плахо тя.
— Не. Ще забравите какво сте прочели. Ще забравите последните часове.
— Но… как ще го направите?
Очите му се усмихнаха, той взе ръката й и я отведе до леглото.
— Ще стане, повярвайте. Ще заспите и като се събудите, случилото се ще е само сън.
Изабела го погледна несигурно.
— А вие? Ще бъдете ли още тук?
Мъжът поклати глава.
— Ще се махна завинаги от живота ви.
— Къде ще отидете?
— Още не знам къде. Може би при Гунила.
Изабела изпита топло съчувствие.
— Може би хората наистина са загубили много, когато старите знания са изчезнали. А с вас те ще изчезнат окончателно от нашия свят.
— Права сте. Боговете умират, когато бъдат забравени. Нищо не може да промени този факт.
Той изчака, докато тя си легна, и се наведе над нея. Впи очи в нейните и погледите им се сляха. Устните му зашепнаха неразбираеми думи. Обзе я дълбоко спокойствие, вдигна я и я понесе на мощните си криле. Времето и пространството се разтегнаха и се сляха. Целувката на вечността докосна устните й. Светът под нея потъна в забрава.
— Събудете се, поспаланке! — Гласът на Розамунда изтръгна Изабела от дълбокия сън. — Вече е светло утро!
Младата жена разтърка очи и се огледа смаяно.
— Нима съм спала толкова дълго?
— Точно така! Мартин забрани да ви будим. Каза, че след толкова преживени вълнения трябва да си отспите добре.
— Къде е Мартин?
Розамунда й помогна да стане и я отведе до прозореца.