За няколко минути Мартин забрави грижите си и позволи на Констанца да го отведе до върха на насладата. Дълго остана там, потънал в опияняваща забрава, която имаше вкуса на тялото й.
Валеше като из ведро, когато две увити в дебели наметки фигури се появиха на пътя, който водеше от манастира свети Мартин на североизток. Кал пръскаше изпод копитата на конете им, от дебелите наметки капеше вода. И двамата бяха нахлупили качулките ниско над лицата си, но дъждът проникваше навсякъде.
Пътят пред тях се стесни. През сивата дъждовна пелена не се виждаше почти нищо. Когато видя преобърнатата кола, единият нададе остър вик и вдигна ръка. Спряха конете и ездачът отмахна качулката, за да види по-добре. Първо подуши с извития си орлов нос, после внимателно огледа с тъмните си очи колата, накрая претърси с поглед и околността.
— Дали това е нейната кола? — попита другият, дребен, прегърбен мъж, и слезе от коня си.
Дьо Казевил сърдито вдигна рамене.
— Възможно е — изръмжа той.
— Даже е много вероятно — отвърна другият и му показа мокра библия, подвързана със скъпа кожа. — Май някой е свършил работата вместо нас.
Дьо Казевил отново се огледа.
— А къде са труповете?
— Не виждам нито един.
— Тогава ги потърси! — изсъска ядно рицарят.
Претърсиха всичко наоколо, но не откриха нито трупове, нито гробове. Дъждът бе заличил всички следи.
— Какво ще правим сега? Ще се върнем ли?
Дьо Казевил поклати глава.
— Няма да се успокоя, докато не видя тялото със собствените си очи.
Той стоеше като обрулено от бурите дърво в края на пътя, от извития му като човка нос капеха едри капки дъжд. Ако тя беше жива, той щеше да я намери. Ако беше още жива, нямаше защо да я търси, трябваше само да я чака!
Другарят му го наблюдаваше с известна неловкост. Дьо Казевил беше страшен човек. От друга страна обаче, той му бе обещал много пари за една малка услуга, която му изглеждаше като детска игра. Той щеше да изпълнява ролята на слуга, нищо повече. Белен се ухили. За обещаното възнаграждение беше готов да убие дори собствената си майка. Перспективата да получи двадесет златни монети го накара да забрави проклетия дъжд.
3.
Трогната до дън душа, Изабела стоеше в тържествената зала на княжеския замък и стискаше ръката на Матилда.
— Ти беше права — прошепна през сълзи тя, — наистина са светци!
Погледът й обхождаше грамадната зала, облицована до тавана с тъмно дърво. Ламперията се състоеше от отделни квадрати и в средата на всеки квадрат имаше кръг, в който беше изрисуван образ на светец. Златните ореоли придаваха на залата сиянието на църква.
Колоните, които носеха могъщия свод, бяха с бяла мазилка, украсени с ръждивочервени назъбени линии. Подът беше от големи, гладко излъскани каменни плочи. По цялата дължина на залата се простираше грамадна маса, втора по-малка беше сложена напречно на голямата в горния край. Докато в челото на масата бяха наредени столове с високи облегалки, в долния край стояха обикновени пейки. През високите прозорци падаше ярка слънчева светлина. В косо падащите лъчи танцуваха прашинки. Малко коте се ровеше в пепелта на грамадната камина срещу прозорците и очевидно не забелязваше нищо наоколо.
Матилда подръпна Изабела за ръкава и я изтръгна от съзерцанието.
— Трябва да отидем на приема, Ваше височество — изрече предупредително тя.
— А, да! — Изабела много искаше да се разходи сама в замъка на баща си, да събуди старите спомени, да открие местата, които обичаше в детството си. Някога прекарваше дните си в малката градина с рози, в беседката край фонтана, в друга беседка, цялата обрасла с лози, както и в голямата кухня, изпълнена с чудни миризми.
— Ще имате достатъчно време да гледате — настоя Матилда. Тя разбираше, че след ужасния шок, който беше преживяла, Изабела предпочита да остане сама. Но принцесата не можеше да пренебрегва обществените задължения.