Изабела се обърна с въздишка и закрачи към залата за аудиенции. Матилда я следваше по петите. Помещението беше доста по-малко от тържествената зала, но великолепно обзаведено със стенни килими, пъстри знамена, избродирани гербове и картини. На малък подиум с три стъпала, покрит с килими, стоеше висок тапициран стол, приличен на трон — там седеше князът. Изабела се поклони смирено на баща си и сведе поглед. Не искаше да го гледа в лицето, за да не проличи разочарованието й. Очакваше да види отново едрия, силен и енергичен мъж, който внушаваше страхопочитание, мъжа с дълга светла брада, който живееше в спомените й. Очакваше той да я прегърне със силните си ръце и да я притисне до коравата си гръд. Вместо това пред нея седеше старец и й протягаше трепереща, разкривена от подаграта ръка. Човекът на трона беше само сянка на някогашния княз. На лицето му изгря глупава детска усмивка, а тънката сива брада беше по-скоро смешна, отколкото внушителна.
— Седни до мен, детето ми — помоли той и посочи столчето отдясно.
Вторият висок стол остана свободен. Там преди петнадесет години беше седяла Изолда, съпруга на княза и майка на Изабела. За съжаление княгинята бе починала, преди Изабела да навърши една година. Оттогава столът й стоеше празен. „Сигурно много я е обичал, щом не се е оженил повторно“, помисли си Изабела. Болка прониза сърцето й. Зае място в краката на баща си и спусна прозирното було върху лицето си. В замъка бяха пристигнали безброй гости, преди всичко рицари, които щяха да се сражават за ръката й, и приличието изискваше да се закрие с булото на недостъпността. Така рицарите щяха да я ухажват още по-пламенно!
Изабела си спомни, че след нощта в бедняшката хижа беше твърдо решена да се върне обратно в манастира, и неволно се усмихна. Рано сутринта обаче синът на гостилничарите бе тръгнал към княжеския замък да доведе помощ. Още на следващия ден пристигна голям отряд войници и група рицари, водени от Гундрам от Оксензал. Част от войниците претърсиха околността, но безуспешно. Разбойниците бяха потънали в земята.
Рицарят Гундрам водеше за юздите великолепен бял кон и й го връчи с думите:
— Това е подарък от вашия баща за рождения ви ден. Князът ви очаква с огромен копнеж.
Като видя тези смели мъже, отчаянието й се стопи и отстъпи място на нетърпеливо очакване. Подаръкът на баща й беше наистина царски. Как щеше да препуска на гърба на великолепния ездитен кон с разкошно дамско седло и избродирани юзди!
Гостилничарите бяха готови да целуват праха в краката й, толкова впечатлени бяха от факта, че единствената дъщеря на княза беше пренощувала в бедната им хижа. Изабела ги възнагради щедро за помощта, която бяха оказали не само на нея, но и на Матилда и на ранения войник. Преди да напуснат хижата, тя се наведе и сложи в ръцете на красивия Михаел торбичка със златни монети.
— Като награда за това, че доведе помощ от замъка на баща ми — обясни тя и добави съвсем тихо: — И за незаличимото впечатление, което остави у мен.
— Май не ви разбирам, Ваше височество — заекна момъкът.
Изабела се наведе към ухото му и обясни:
— Ти ми показа как хората са толкова щастливи да се любят с някого, че забравят света около себе си и не се боят дори от ада! — Засмя се надменно, като видя пламналото лице на момчето, и препусна по тесния път.
Охранявана от рицарите Гундрам и Вулфхард, Изабела стигна безпрепятствено до празнично украсения замък на княза, където вече се беше събрала пъстра тълпа фокусници, търговци, музиканти, джебчии и зяпачи. Предстоеше да отпразнуват завръщането на единствената княжеска дъщеря, рождения й ден и годежа й.
Високопоставените гости и рицарите, които щяха да участват в турнира, трубадурите и благородниците, пратениците на другите херцози и князе бяха настанени в замъка.
Отдалече навалицата приличаше на мравуняк и Изабела избухна в смях. После отново се замисли за двамата толкова различни рицари, които се стараеха да я развличат с остроумни разговори и по този начин да съкратят дългия път.
Гундрам от Оксензал беше съчетание от сила и гъвкавост. Блестящата ризница не можеше да скрие могъщите мускули, които играеха под кожата му. Тъмната коса и черната брада бяха късо подстригани. Не носеше шлем и Изабела се възхищаваше на интересния профил с енергична брадичка и прав нос. Дълбок белег разсичаше лявата буза от окото почти до ъгълчето на устата.
— Кой ви остави този белег? — осведоми се любопитно тя.
— Един проклет от бога сарацин — отвърна той. Изабела потрепери от грубите думи и Гундрам се усмихна извинително. — Простете, Ваше височество, но не мога да наричам по друг начин тези зверове, които владеят Светите земи.