— Поне наказахте ли го, както заслужава? — продължи с въпросите тя.
— Бих казал да. Преди да изпусне последния си дъх и да загуби главата си в пясъка на пустинята, отсякох един по един пръстите, с които стискаше кривата си дамаскинска кама. — Той се потупа по хълбока. — Един от отрязаните пръсти е винаги с мен. Нося си го в кожена торбичка.
Изабела плъзна ужасен поглед по тялото му, но не откри нито човешки пръст, нито кожена торбичка или друго, което да й направи впечатление.
След малко се обърна към Вулфхард, доста тромав рицар с дълга, рошава кестенява коса. Може би беше смел воин и умееше да върти меча, но изобщо не отговаряше на представата й за изискан, одухотворен и остроумен рицар. Все пак тя се чувстваше много добре в компанията на двамата мъже, които я ухажваха, закриляха и й вдъхваха чувство за сигурност. С тях най-после можеше да се чувства като дъщеря на княз, като благородна дама, стояща много по-високо от обикновените хора. Княжеството беше в краката й и тя се наслаждаваше на безкрайно приятното чувство.
Цялата изпълнена с радостно очакване да влезе по-скоро в бащиния си дом, в двореца на предците си, тя не забеляза двамата рицари, които ги изпревариха и бързо препуснаха към замъка на княза.
— Рицарят Вулфхард от Геленау!
Изабела трепна и се опита да се съсредоточи върху настоящето. Кимна с достойнство на рицаря, който вдигна меча си за поздрав и подгъна коляно. След това отстъпи настрана и се нареди сред рицарите, които вече й бяха представени и сега стояха покрай стените и наблюдаваха церемонията.
— Рицарят Гундрам от Оксензал!
Изабела го удостои с благодарна усмивка и той й отговори с гордо кимане на главата.
— Благородната дама Гунила от Винтерсберг!
Изабела огледа смаяно натрапчиво красивата тъмнокоса жена в кървавочервена рокля, която се поклони пред нея. Рицарят Гундрам й помогна да се изправи. Двамата си приличаха много. Жената изглеждаше изкусителна, красива и горда. Дали беше съпругата му? Изабела погледна объркано към групичката жени, които вече й бяха представени и сега стояха в един ъгъл на залата, отделно от мъжете си. Това бяха съпругите на рицарите, които изчакваха церемонията да свърши. Естествено женените рицари не участваха в турнира за ръката й, но бяха гости на празника.
— Това е моята сестра близначка — обясни Гундрам.
Изабела кимна леко и задържа погледа си по-дълго върху безупречната фигура на жената. Не можеше да разбере какво у нея я възхищава — или я плаши.
Гунила се присъедини към благородните дами, докато рицарите насядаха по столовете, поставени в една редица покрай стената. Над всеки стол висяха гербът и флагът на рицаря.
Това бяха съветниците на баща й, доверените му хора, онези, които определяха съдбата на княжеството. Изабела вече беше разбрала, че от някогашната силна воля на баща й не е останало почти нищо. Стана й малко страшно, като огледа дългата редица от двайсет и един рицари в лъскави ризници и пъстро празнично облекло. Те представляваха опасност, която не беше за подценяване. Ала с помощта на съпруга си, когото щеше да избере според смелостта му, тя щеше да вземе юздите на управлението в свои ръце. В никакъв случай нямаше да им позволи да я водят на въженце като послушна овчица!
Изабела се надигна и отново кимна с достойнство на рицарите, преди да се оттегли. Князът я настани в женските покои, които беше обитавала покойната Изолда и които отдавна стояха празни. Сега осиротелите стаи се събудиха за нов живот. Изабела се гордееше, че са я посрещнали с такива почести, и веднага прие тези помещения за свои.
Освен Матилда, там я очакваха три благородни госпожици с имената Розамунда, Виктория и Маргарет. И трите бяха навършили тринайсет години и бяха определени да й правят компания до сватбата. Князът наистина се беше постарал да й създаде развлечения. Искаше дъщеря му бързо да забрави ужаса, преживян по време на пътуването. Беше отказал да разговаря с нея за случилото се. Не поиска да й каже кой е рицарят разбойник, който напада мирни пътници и прави несигурни пътищата в малкото му княжество.
— Моите войници ще се справят — каза само той. — Рано или късно ще го заловят.
Изабела въздъхна облекчено и свали булото от главата си. Матилда свали и малката, плоска шапчица. Изабела изглеждаше възхитително в новата рокля и Матилда я огледа със смес от меланхолия и завист. Господарката й беше толкова красива, с безупречна бяла кожа, сини очи, които святкаха като звезди, и златноруса коса. Крехката фигура приличаше на млада бреза. Освен това беше добра, изпълнена с християнска любов към ближния и почит към бога. Веднага след пристигането им двете бяха отишли в малкия параклис на замъка да се помолят и да благодарят на небето за щастливото си избавление. Изабела не бе забравила да се помоли и за оздравяването на ранения войник.