Няколко седмици преди шестнадесетия рожден ден на Изабела абатисата проведе сериозен разговор с възпитаницата си. Князът бе наредил дъщеря му да се върне при него. Абатисата изрази голямото си съжаление, че Изабела трябва да напусне манастира. Една от причините със сигурност беше, че занапред монахините щяха да се лишат от щедрите дарения на княза. Но най-вече защото достопочтената божия служителка се бе привързала искрено към Изабела, макар винаги да внимаваше да се отнасят към нея не по-добре и не по-зле, отколкото към другите.
Изабела прекара много безсънни нощи при мисълта, че трябва да напусне манастира, в който живееше като в роден дом. Боеше се от външния свят, от живота, от дявола, от всички непознати неща, които не съществуваха в манастира.
— Е, поне ще видим отново златните лица — рече примирено тя; — Сигурно ще трябва да преоткриваме целия замък. Може би ще намерим неща, за който още си спомняме.
— Да, може би — въздъхна Матилда. — Макар че повечето ми спомени са избледнели и виждам образите като в мъгла. — Тя се уви по-плътно в наметката и потисна треперенето си. И тя се страхуваше от бъдещето. Предстоеше сватба, брак, деца — неща, от които и двете не разбираха. Сигурно беше, че Изабела щеше да се омъжи, и то скоро. Кой знае дали Матилда щеше да остане нейна камериерка и след женитбата…
— Какво ти е, Матилда? — попита съчувствено Изабела, забелязала угриженото лице на приятелката си.
— О, нищо ми няма — махна с ръка младото момиче. Не искаше да плаши Изабела с лошите си предчувствия. — Това е заради сбогуването, нищо друго. По-добре да мислим за бъдещето, за прекрасните неща, които ни очакват.
— Да, права си. Трябва да се радваме, макар че и на мене ми е мъчно, че напуснахме манастира. Но като размисля, виждам, че можем да се радваме на някои светски неща, например на някоя хубава рокля вместо това синьо расо.
Матилда се изкиска развеселено.
— Какво ще каже абатисата, ако те чуе да говориш така? Вместо да проливаш сълзи заради раздялата, ти си представяш какви нови одежди ще носиш.
— Точно така! Представям си още как ще избродирам на новата си рокля сребърен бордюр. Научих се да бродирам отлично, макар че досега съм се упражнявала само по олтарните покривки.
— Идеята ти не е лоша. Ако ни дадат повечко пъстри конци и сребро… — Матилда притисна ръка към устата си. — Това е грешно — пошепна уплашено тя.
— Аз съм княжеска дъщеря и положението ми ме задължава да нося скъпи одежди — отговори гордо Изабела и упорито вирна брадичка.
— Дали е богоугодно да си суетна? — попита със съмнение Матилда.
— Не, суетата не е богоугодно качество. Обаче хубавата рокля няма нищо общо със суетата, тя е израз на мястото, което заемаме в обществото. Да не мислиш, че някой рицар ще поиска да се сражава за мен, ако седя в ложата, облечена в това синьо расо?
Момичетата избухнаха в смях.
— Защо не? Ти и в расото си много красива, Изабела.
Младата дама засрамено сведе глава и се изчерви.
— Странно ми е да си представям, че десетки рицари ще се сражават, за да спечелят благоволението ми. Това ме ласкае, макар да звучи доста суетно. — Тя попипа горещите си бузи. — Все пак бих предпочела рицарите да ме ухажват с песни и стихове.
— Да, това наистина е много по-романтично. Освен това можеш да гледаш певците и поетите в лицата, докато участниците в турнира винаги спускат наличника на шлема.
Изабела погледна замислено приятелката си.
— Защо трябва да ги гледам в лицето?
— Ами за да разбереш дали са красиви! Какво ще стане, ако победителят в турнира е грозен? Ще се омъжиш за него и ще трябва цял живот да понасяш грозното му лице.
— Знаеш ли, не помислих за това! Но според мен всички рицари са красиви. Те са воини, герои. Когато ризниците им блестят и пъстрите флагове на копията им се развяват, когато знамената плющят на вятъра и великолепните жребци препускат, човек разбира, че всичко това е много по-важно от красивото лице. Рицарят трябва да притежава всички добродетели и да уважава дамата на сърцето си.
— И да я обича.
— Да я обича? Откъде ти хрумна това, Матилда? Съпрузите не се обичат. Браковете се сключват с определена цел. Съпрузите живеят заедно, за да управляват земите си. Женитбата със сигурност не е богоугодна, иначе нямаше да има монаси и монахини. Истинският християнин обича само бога.
— Наистина ли мислиш така?
— Естествено, малка глупачке. Аз ще даря с благоволението си рицаря, който се сражава особено смело и показва своята сръчност на турнирите, но това няма нищо общо с любовта. Може би той ще ми рецитира романтични стихове или ще изпълнява нежни песни с красивия си глас, за да ласкае слуха ми, но словата му няма да стигнат до сърцето ми. Не, Матилда, всичко, което излиза извън установените правила, е дело на дявола.