Матилда въздъхна. Най-голямото й желание беше да стане като Изабела, но тази цел беше непостижима.
В голямата кухня на замъка кипеше трескава работа. Ден и нощ варяха, задушаваха, пържеха и печаха, за да хранят безбройните гости. Дългата трапеза в тържествената зала се огъваше под вкусните ястия, които поднасяха сръчни слуги. Предстоеше официалният пир, който щеше да продължи няколко часа. Яденето беше нещо много важно и се нуждаеше от време.
Както изискваше обичаят, Изабела не взе участие в угощението за рицарите в залата. Тя, Матилда и другите момичета се нахраниха в покоите на господарката.
— След като най-после можаха да видят съвършената ви фигура и прелестното ви личице, скъпа Изабела, рицарите копнеят по вас — въздъхна Матилда. — Огледахте ли добре онези, които ви бяха представени? Между тях има забележителни мъже!
— Моля те, Матилда, не желая да слушам такива приказки. Колкото и да копнеят за мен, колкото и да дрънчат с копията си и да ми пеят нежни песни, в момента това не ме трогва. Ще ти призная, че ми дойде твърде много. Не искам да присъствам на празненството им. Кой знае какви изненади ни предстоят през следващите дни…
— Дано да са само добри! Никога вече не искам да преживея онова, което ни се случи по пътя — отговори Матилда и посвети вниманието си на вкусното ядене.
В тържествената зала цареше шумно веселие. Рицарите седяха сами или със своите дами в горната част на трапезата от двете страни на княза; до тях бяха благородниците и високопоставените гости, следваха певците, поетите и музикантите. В двора на замъка бяха наредени още маси за обикновените гости, прислугата и пътуващите артисти.
Гунила оглеждаше внимателно присъстващите на масата. Погледът й отново спря върху мъжа с нос на хищна птица. Беше го забелязала още предишния ден — правеше впечатление дори сред безбройните гости, трубадури, търговци, артисти и музиканти. Дали остро изсеченото му лице с издаден нос, дали пронизващият му поглед или странната му сянка, която според Гунила не беше нито паж, нито слуга — тя не можеше да си обясни какво я безпокоеше у него. Не знаеше името му, никога преди това не го беше виждала. Повечето рицари на княза й бяха познати. Затова се обърна и потърси между познатите лица човека, който можеше да я забавлява поне през дните на празника.
Бодо, петнайсетгодишният паж на Гундрам, стоеше зад господаря си и му наливаше вино, ала очите му търсеха Гунила. Тя усети погледа му и бързо се обърна. Бодо я забеляза и изкриви лице в широка усмивка. Трябва да го държа изкъсо, каза си Гунила. Хлапето размахваше меча доста умело и държеше стремето на господаря си, но със сигурност не умееше да пее любовни песни или да утешава една изоставена жена. Трябваше да го научи да се държи прилично! Цялата й надежда беше в Гундрам. Брат й трябваше да спечели турнира и да се ожени за Изабела. Това означаваше край на грижите й. Щеше да заживее в двора на княза и част от блясъка му щеше да се отрази и върху нея. Тъй като съпругът й беше един от рицарите на императора и постоянно пътуваше с него — в момента беше в Италия — Гунила скучаеше ужасно и търсеше утеха в обятията на красиви и жизнени млади мъже. Обстоятелството, че това хлапе с жълто около устата се влачеше след нея като след разгонена кучка, не подхождаше на новия живот в княжеския двор, който тя си представяше.
Гунила вдигна празната си чаша и даде знак на Бодо да й налее вино. Пажът побърза да изпълни нареждането и се наведе над нея.
— Престани с тези дръзки погледи, Бодо, или ще кажа на господаря ти! — рече през зъби Гунила, докато той наливаше вино.
Бодо се ухили нахално.
— Аз мисля за вашето благо, колкото и за това на господаря си — отговори той и усмивката му стана още по-широка.
— Днешното празненство не е повод да покажеш на всички за какво мислиш!
— Нима това не е празник на любовта? — попита той и застана съвсем близо до нея, за да я докосне уж неволно с тялото си.
— Ще заповядам да ти отрежат главата — изсъска разярено тя.
Това очевидно не направи впечатление на Бодо. Когато пошепна в ухото й няколко толкова нагли обещания, че я накараха да се изчерви, Гунила реши веднъж завинаги да му даде урок. Изпи чашата си и отново я вдигна подканващо. Бодо веднага се втурна към нея.
— Ела след залез слънце в покоите ми — пошепна тя. — И внимавай да не те види някой!