Плесна я по дупето и се засмя, когато тя се отдръпна. Наведе се към нея и заповяда:
— Кажи, че никой друг мъж не те е задоволявал като мен!
Гунила притисна лице във възглавницата, но той я дръпна за рамото.
— Кажи го!
— Да — пошепна тя.
— По-високо, не те чувам!
— Да, направихте го — извика тя със задавен от сълзи глас и притисна треперещи ръце между коленете си. На роклята й имаше кърваво петно.
— Много съжалявам — каза той и в гласа му наистина имаше съжаление. — Но това е само първия път. Следващия път вече няма да кърви.
Гунила простена измъчено.
— Какво искате от мен?
Мъжът отново се наведе към нея.
— Едно малко възнаграждение, че ви доставих такова невероятно удоволствие. Ще направите нещо за мен, което аз не мога да направя.
Гунила се надигна мъчително и го изгледа с цялото презрение, на което беше способна.
— Наистина ли има нещо, което не можете да направите?
— О, да, затова вие ще го свършите вместо мен. Вие сте жена и няма да направите впечатление, ако влезете в покоите на мъртвата княгиня и потърсите нещо за мен. Трябва ми едно малко ковчеже от черно дърво, украсено с миди и кехлибар.
— Какво? Искате да го открадна?
— Не да откраднете, само да я вземете за малко. По-късно ще го върнете на мястото му.
— Не мога да го направя. Аз съм само гостенка в замъка на княза.
Дьо Казевил изпухтя презрително.
— Какво ще каже князът, ако той и всичките му гости узнаят по какъв начин се забавлявахме ние двамата до преди малко?
Гунила затрепери от гняв.
— Вие сте чудовище! — изкрещя в лицето му тя.
— Знам — отговори мъжът с равнодушна усмивка.
— Хайде да се поразходим малко и да погледаме как се забавлява простият народ — помоли Матилда. — На поляната има артисти и фокусници, които показват изкуството си. Има даже куче, което танцува на задните си крака!
Изабела вдигна отбранително ръце.
— Страхувам се от тези тълпи! Има време, празникът ще продължи две седмици и артистите ще бъдат тук през цялото време. Забрави ли, че пристигнахме едва вчера? Нима краката вече не те болят?
Матилда сбърчи нослето си, отрупано с лунички.
— О, болят ме, но любопитството е по-силно от всичко.
— Тогава иди сама или ако искаш вземи Розамунда и Виктория. Маргарет ще остане при мен. — Момичето я погледна разочаровано, когато другите три спуснаха воалите на лицата си и бързо закрачиха към вратата.
— И ти ли искаш да отидеш с тях? — попита Изабела, когато останаха сами. Маргарет кимна. — Тогава върви! — засмя се принцесата. — Не искам заради мен да се лишаваш от забавления.
— Не мога да ви оставя сама — отговори плахо Маргарет.
— Защо не? Намираме се в женските покои. Никой не би се осмелил да влезе тук. Освен това в коридора стоят стражи. Хайде, тичай да ги настигнеш!
— Благодаря ви, принцесо — отговори Маргарет и моментално изчезна през вратата.
Изабела застана до тесния островръх прозорец и се загледа навън. От мястото си виждаше много добре пъстрата навалица на голямата поляна пред замъка и дори градчетата, на които баща й отдавна беше гарантирал правото да организират панаири. Някога много обичаше да обикаля сергиите и да разглежда стоката на търговците: платове, дантели, съдове, кошници, билки, кехлибар…
Изведнъж усети, че не е сама, и се обърна рязко.
— А, вие ли сте, Гунила — рече облекчено тя.
— Уплаших ли ви, Изабела? — попита младата жена.
Очите й се стрелкаха неспокойно насам-натам.
— Не, не, просто се бях замислила.
— Няма ли да идете да погледате артистите и музикантите на поляната?
Изабела поклати глава.
— Утре непременно ще ида. Днес искам да си почина от неприятностите, които преживяхме по пътя. Сигурно вече сте узнали какво ни сполетя.
Гунила кимна съчувствено. Трябваше непременно да накара Изабела да напусне покоите си.
— Елате, седнете при мен на пейката — покани я Изабела.
Най-разумно е да се сближа с нея, каза си Гунила, така ще имам възможност да влизам в покоите й по всяко време. При първия оглед не можа да открие търсеното ковчеже, но не можеше да очаква, че ценната вещ ще стои на открито. Сигурно го съхраняваха в по-голям сандък, а това означаваше да претърси навсякъде. Като си помисли, че странният непознат щеше отново да се нахвърли върху нея, я побиха студени тръпки.
Тя седна при Изабела и изкриви лице.
— Боли ли ви нещо? — попита Изабела.
— Не, не — махна с ръка Гунила и се опита да се усмихне. — Само се чувствам малко… самотна.
— Сред толкова много хора? — учуди се Изабела.
Гунила кимна.