— Съпругът ми е от една година в Италия. Разбирате ли, аз съм омъжена жена и не е редно да се забавлявам сама.
— Разбирам. Но защо не си намерите рицар, който да ви закриля и да ви придружава на всички забавления, без да засяга честта ви?
Гунила сведе поглед.
— Вече не съм млада и свежа като вас, принцесо.
— Недейте така, вие сте много красива — възрази Изабела и огледа с възхищение буйната гарвановочерна коса. — Имате прекрасна нежна кожа и разкошни… Прощавайте, не е прилично да говоря така! — Тя се изчерви.
Гунила се засмя поласкано.
— Правите ми комплименти, принцесо!
Поддавайки се на внезапен импулс, Изабела улови ръцете й.
— Вие сте опитна жена, Гунила. Скоро и аз ще бъда съпруга. Честно казано, изпитвам известен страх от брака. Искам да кажа… след сватбата трябва да легна с мъжа си, нали? — Изабела млъкна и вдигна глава към Гунила, която я наблюдаваше с растящо учудване. — Не знам с кого бих могла да поговоря за това. Камериерките ми са девици, освен това са по-млади от мен. Нямат понятие от тези неща. Матилда също, макар че е по-голяма от мен. Вие обаче…
Гунила се сви на пейката и се загледа в пода, сякаш виждаше ужасни пропасти.
— Това е необходимо, за да имате деца — изрече почти сърдито тя.
— Знам, знам — кимна Изабела. — Но дали е… неприятно?
— Всъщност не. Понякога е дори хубаво. — Гунила помълча малко и попита: — Имате ли определена причина да ми задавате тези въпроси?
— Много често мисля за това. Боли ли?
— Само първия път. — Гунила рязко замлъкна. Прониза я остра болка, съпътствана от диво удоволствие. — Защо просто не се оставите да ви изненадат! — извика тя с преувеличена веселост. Изправи се и обиколи няколко пъти стаята. Беше сложила ръце на кръста си и се държеше подчертано непринудено, макар че всяка частичка от тялото й вибрираше. Колкото по-скоро намереше проклетото ковчеже, толкова по-скоро щеше да се отърве от мъчителя си! Нямаше да понесе още едно такова унижение. Досега винаги беше избирала сама мъжете, с които спеше.
— Красиви покои имате — отбеляза тя, опитвайки се да успокои гласа си.
— Да, това са помещенията на майка ми. Тя е починала много отдавна. За рождения си ден ще получа всички неща, които ми е завещала.
— О! Значи не знаете какво сте наследили? — попита с интерес Гунила.
Изабела учудено вдигна вежди.
— Не, не знам. Важно ли е това?
— Не, разбира се, че не. Сигурно са само лични неща, защото земите принадлежат на баща ви.
— Съпругът ми ще получи част от земите като зестра, а един ден ще стане княз.
— Знам — промълви Гунила. — Щастлив ще е мъжът, който спечели турнира и ръката ви.
— Дано сте права. Брат ви също ще се състезава, нали?
— Да, Изабела. Брат ми е един от най-доверените хора на баща ви. Нали няма да ми се разсърдите, че му желая успех в турнира?
Изабела се засмя благосклонно.
— Естествено, че няма да се сърдя. Може би скоро ще станем едно семейство. — Ала като си представи обезобразеното лице на Гундрам, тя изпита леко безпокойство. Но какво беше виновна Гунила? Тя беше красива, Гундрам също не изглеждаше зле. Освен това красотата нямаше нищо общо със способността да се управлява страната.
Изабела се загледа отново през прозореца и си представи блестящ рицар, който я вдигна на коня си и двамата препуснаха към далечната му страна зад хоризонта.
4.
Мелодичен, звънък като камбана глас запя нежна песен и дамите въздъхнаха блажено. Великолепният тенор се издигна към тавана на празнично украсената зала, в която се бяха събрали десетки гости, за да присъстват на състезанието между певците.
— Кой пее така хубаво? Жена ли е? — попита изненадано Изабела. Придружена от дамите си, тя крачеше по коридора към залата. По настояване на баща си беше напуснала женските покои, за да поздрави гостите. Щом влезе в залата, навалицата почтително се раздели да й направи път.
Изабела протегна шия, за да види по-добре певеца. Оказа се високо, стройно момче с розови бузи и красиви момичешки очи.
— Божичко, какъв глас! — прошепна възхитено Матилда. — Как може да взема толкова високи тонове?
— Той е кастрат — обясни нечий глас зад тях.
Изабела се обърна и видя Гунила.
— Кастрат ли? Какво е това?
— Мъж, който вече не е мъж — обясни тихо Гунила. — Като скопен кон или паун.
— Велики боже! — Изабела пребледня. — Как може да се постъпва толкова жестоко! Та той е човек!
— Мъжествеността не му липсва — засмя се Гунила. — Известен е в цялата страна и дамите го обожават.
— Но… но… щом е кастриран, значи не може… — Изабела беше смаяна от разкритието на Гунила.