Тя си проби път с лакти, докато накрая го откри и застана пред него. Красив млад мъж с руси къдрици, нахлупил дръзка барета с перо от фазан. Подобно на повечето трубадури носеше туника върху бяла ленена риза, тъмносин панталон и наметка в същия цвят, която беше отметнал назад. Той погледна учудено дребното червенокосо момиче, което го подръпна за ръкава.
— Принцеса Изабела желае да чуе изпълнението ви — каза Матилда.
— Моето изпълнение? — повтори невярващо той.
— Естествено! Нали сте певец?
— Да, аз пея, но… не на публично място.
— Какво? — смая се Матилда. — Кога тогава пее трубадурът?
— Когато е насаме с дамата на сърцето си.
— Виж ти! — учуди се още повече момичето. Изабела щеше да се разочарова много. — Тогава елате в малката беседка под галерията с бойниците. Принцесата ще ви очаква там.
Матилда възбудено си проби път обратно до Изабела.
— Е, какво ти каза? — попита нетърпеливо Изабела.
— Не иска да пее!
Изабела зяпна смаяно. Не беше очаквала такава дързост.
— Не иска да пее?
— Не иска да пее пред всичките тези хора — побърза да обясни Матилда. — Ще пее само за вас.
Изабела поклати неразбиращо глава. Матилда я издърпа навън от тържествената зала.
— Поръчах му да иде в малката беседка — обясни тя. — Ще седнем там и той ще пее за вас.
Двете забързаха към лозницата в долния край на крепостната стена. Розамунда, Маргарет и Виктория ги последваха. Момичетата насядаха в полукръг около Изабела, любопитни да чуят трубадура, който не желаеше да пее пред гостите.
Той наистина дойде. Когато го забеляза, Изабела му махна да се приближи и му кимна окуражително.
— Не бива да сте толкова плах — каза тя и момичетата захихикаха.
Мартин вдигна лютнята си й направи няколко крачки към малката компания. Тя беше, Изабела, дъщерята на княза. Принцеса Изабела!
Младата дама го гледаше с интерес, но не даваше признаци да го е познала.
За миг той се поколеба и му се дощя да хвърли инструмента в храстите. Защо се измъчваше да я гледа, да й пее и да я обожава? Тя никога нямаше да стане негова! Един от мускулестите, надути рицари щеше да я направи своя съпруга, тя щеше да му роди много красиви деца и да управлява заедно с него, когато старият княз се преселеше в отвъдното.
Това ли искаше той? Не! Искаше да си възвърне честта, да бъде реабилитиран. Искаше да го освободят от позорното подозрение, че е посегнал на императора. Имаше достатъчно свидетели, които да потвърдят невинността му. Но дали бяха готови да го направят? Мартин беше познал няколко рицари, с които някога се беше сражавал рамо до рамо. Заедно бяха прекосили планините. Сега всички жадуваха за ръката на Изабела и никой нямаше да се откаже от борбата, за да застане на страната на Мартин и да свидетелства пред княза за невинността му. Какво всъщност търсеше тук?
— Как е името ви? — попита Изабела.
— Рицарят Ма… Михаел от Драхенфелз, благородна принцесо — отговори той.
Михаел? Така се казваше синът на гостилничарите, красивият любовник с дяволския рог на слабините си. Изабела изкриви устни в усмивка.
— Какво ви развесели така, принцесо? — попита учудено певецът.
— О, само споменът за едно нощно… за един сън. — Тя склони глава. — Хайде, пейте, драги рицарю. Изпейте своята песен и ни зарадвайте.
Мартин коленичи, настрои лютнята си и запя със звучния си баритон: