След края на песента Изабела дълго време остана мълчалива, заслушана в отклика на сърцето си. Съжаляваше, че песента е свършила, защото звучният глас на изпълнителя причиняваше сладостни тръпки. Но най-силно беше впечатлението от съдържанието на песента.
— Толкова е тъжно — пошепна тя. — Защо любовта й не е била щастлива?
Мъжът се усмихна.
— Как да не е била? Любовта до смърт е винаги щастлива.
— Въпреки това го намирам тъжно. Нали всеки копнее да бъде щастлив?
Мъжът се надигна, без да й отговори, и се отдалечи с поклон. Изабела въздъхна и го проследи с поглед, изпълнен с копнеж.
— Какъв мъж! — пошепна възхитено Маргарет.
Розамунда се засмя и дяволито отсече:
— Ако вие не го вземете, ще го взема аз!
— О, на празника има още много красиви и благородни рицари и певци, хайде да идем да ги погледаме! — извика Виктория и скочи. Останалите също станаха и се обърнаха към изхода на беседката. В същия миг зад тях отекна силен трясък и парчета камъни се разхвърчаха във всички посоки. Момичетата изпищяха и се обърнаха ужасено. Непосредствено до тях бе паднала част от каменния зъбер и се беше натрошила върху паважа.
— Велики боже! — изохка Изабела и погледна нагоре, където половината зъбер стърчеше към небето като счупен зъб. — Това щеше да ни убие!
— Ранена ли сте, принцесо? — попита разтревожено Розамунда.
Зъбите й тракаха от ужас.
— Не, не, всичко е наред — успокои я Изабела. — За щастие никоя от нас не пострада. Още днес ще кажа на баща ми, княза, че трябва да нареди да проверят всички зъбери. Очевидно имат нужда от ремонт.
Момичетата останаха още малко в беседката, загледани мълчаливо към натрошените камъни.
— Да си вървим — промълви Виктория. Останалите я последваха и много скоро забравиха произшествието.
Когато се отдалечиха, зад отчупения зъбер се появи гърбавата фигура на Белен. Той ги проследи с поглед, после сведе глава и си каза, че през следващите часове не бива да се явява пред очите на господаря си.
Дишайки тежко, Гунила ровеше с треперещи ръце в скриновете и раклите, които се намираха в женските покои. Рокли, платове, кърпи, завивки, килими, възглавници, завеси — всичко, от каквото се нуждаеха жените. Защо нямаше кутии, сандъчета, ковчежета? Нито едно от онези, които намери, не приличаше на онова, което беше описал чужденецът. Гунила се огледа безпомощно. Непременно трябваше да намери сандъчето. Оставаха два скрина, които обаче бяха заключени. Стари и прашни, те стояха в най-задния ъгъл на последната стая. Очевидно отдавна не бяха отваряни. Къде ли бяха ключовете? Провери във всички съдове, купи и кошнички наоколо, но не откри нито един ключ.
В коридора се чуха гласове. Дамите се връщаха, смееха се и разговаряха високо. Гунила се скри зад една колона — беше твърде късно да напусне стаята.
Маргарет влезе първа и се отпусна със стон на постелята си.
— Толкова съм уморена! — оплака се тя.
Другите се разсмяха.
— Защото през цялото време тичаше след онзи кастрат. При това той изобщо не се интересува от жени — пошегуваха се те.
— Не си правете шеги с нещастното момче! — извика Изабела.
— Но той изобщо не изглежда нещастен — възрази Матилда, свали булото си и разкопча туниката, която носеше върху тъмнозелената рокля. Беше топло, трябваха й по-леки дрехи. Отиде в съседната стая, където бяха ратаите с дрехите — и нададе ужасен вик. Останалите скочиха уплашено.
— О, небеса, Гунила, как ме уплашихте! — Матилда притисна ръка към гърдите си и облекчено извика към другите: — Това е Гунила!
— Какво търсите тук, Гунила? — попита Изабела с високо вдигнати вежди.
— Простете, Ваше височество! — Гунила направи опит да се усмихне. — Дойдох в стаята ви, защото исках да си поговорим. Но… не ви намерих и… Тъкмо исках да си отида…
— Лошо ли ви е? На бузите ви са избили червени петна. Защо се криете зад колоната? — Изабела стана и се запъти към Гунила.
— Не, не, нищо ми няма. За миг ми се зави свят и се облегнах на колоната. Простете, знам, че сте уморени от дългия ден, и не искам да ви преча.
Гунила направи лек поклон и се втурна към вратата. Момичетата я проследиха с недоверчиви погледи.
— Странна жена — промълви Виктория.
— И аз мисля така — подкрепи я Розамунда. — Чак ме е страх от нея!
— Глупости! Само си въобразявате. Гунила заслужава съжаление, защото е винаги сама. Съпругът й е от една година в Италия, а не е редно да търси забавления без него. Вчера разговаряхме много приятно и ми се иска да й помогна. Трябваше да я вземем с нас и да се забавляваме заедно. Така изисква християнският ни дълг.
— Не мисля, че щях да се чувствам добре в компанията й — промърмори Маргарет.
Изабела се намръщи укорително.
— Утре ще я потърся. А сега поръчайте нещо за ядене и пиене. От кухнята се носи миризма на печен глиган с лук и дива майорана!