— И аз мисля така — подкрепи я Розамунда. — Чак ме е страх от нея!
— Глупости! Само си въобразявате. Гунила заслужава съжаление, защото е винаги сама. Съпругът й е от една година в Италия, а не е редно да търси забавления без него. Вчера разговаряхме много приятно и ми се иска да й помогна. Трябваше да я вземем с нас и да се забавляваме заедно. Така изисква християнският ни дълг.
— Не мисля, че щях да се чувствам добре в компанията й — промърмори Маргарет.
Изабела се намръщи укорително.
— Утре ще я потърся. А сега поръчайте нещо за ядене и пиене. От кухнята се носи миризма на печен глиган с лук и дива майорана!
Гунила бързаше по коридорите, опитвайки се да се пребори с внезапно надигналото се гадене. За малко да провали всичко! Беше събудила недоверието на момичетата. Друг път не биваше да бъде толкова непредпазлива. С трескаво движение приглади назад влажните си къдрици, когато една ръка внезапно затисна устата й. Другата обхвана талията й и я промъкна през една малка врата. Ужасена, тя погледна в черните очи на чужденеца.
— Ти прояви непослушание, гълъбчето ми — изсъска в ухото й той и зарези вратата на малката стая, която служеше за килер.
— Напротив, претърсих всичко, но не намерих сандъчето.
— Не ме лъжи! Не си го търсила както трябва. Сигурен съм, че е в женските покои.
— Казвам истината! Претърсих всички ракли, кошници и скринове. Не го намерих!
— Всички ли?
— Да! — излъга тя и очите й затрепкаха.
Той я сграбчи грубо за китките и я притисна с тялото си към стената.
— Лъжеш! Лъжата говори от очите ти. Хайде, кажи ми истината!
— Два скрина са заключени. Не можах да намеря ключ. Може би е у княза. Изабела каза, че на рождения й ден князът ще й връчи наследството на майка й.
— Това е вдругиден!
Гунила кимна.
— Тогава сигурно ще отвори скриновете. По време на турнира в покоите й няма да има никой. Ще се промъкна и ще намеря сандъчето. — Дъхът й излизаше на тласъци, гласът й предрезгавя.
— Това е последният ти шанс — каза той и пусна китките й.
Гунила въздъхна и разтърка изтръпналите си пръсти. Промуши се покрай него с намерението да напусне веднага килерчето.
— О, не! — Мъжът поклати глава. — Още не сме свършили.
— Моля ви, недейте! — изплака Гунила. — Ще ви донеса, каквото искате.
— Така и трябва. Но не съм доволен от теб и трябва да те накажа. — Гласът му остана все така тих и спокоен.
Гунила потрепери. Ако той крещеше, ако беснееше, щеше да понесе всичко. Но тихият глас, гладък и хлъзгав като змия, се промъкваше под кожата й и обвиваше шията й като в примка. Този глас беше по-страшен от смъртта.
— Съблечи се, съкровище, покажи ми прекрасното си тяло — подкани я той.
Гунила се отдръпна към стената.
— Не!
— Не ли? Не познавам тази дума. — Той се озова с две крачки при нея и с един замах разкъса роклята й. — Лошо качество — промърмори небрежно той. — Как можа толкова бързо да се скъса? Е, какво има?
Хълцайки, тя свали ризата и се опита да прикрие слабините си.
— Махни си ръцете. Знам как са направени жените. Гледката е радваща. Но предпочитам да ти видя задника. Легни на онзи сандък!
С треперещи колене Гунила отиде до сандъка с объл капак и легна по корем. Дьо Казевил извади от джоба си кожен ремък и я плесна няколко пъти по дупето.
Гунила потисна писъка си и захапа ръката си. Нямаше да му позволи да се радва на болките й.
Мъжът огледа червените ивици по бялата кожа и въздъхна.
— Не го правя с удоволствие. Не исках да загрозявам хубавото ти задниче, но сама си си виновна. Непослушните деца заслужават наказание. — Наведе се над нея и Гунила затвори очи в очакване да усети отново проникването на члена му. Вместо това той отметна косата от тила й и стегна кожената примка около шията й. Стегна я рязко и я привлече към себе си. — Ако ме слушаш, малко черно кученце, няма да те боли. — Принуди я да падне на колене пред него, отвори с една ръка колана си и смъкна панталона. Гунила видя огромния му фалос пред лицето си и отвратено затвори очи.
— Сега ще го милваш, галиш и целуваш с ръце и устни, докато ти кажа да спреш. Тогава ще си починеш малко, докато ти кажа да продължиш. Нали знаеш играта?
Гунила кимна и изхълца задавено.
— Хайде, започвай! И най-после си отвори очите!
Изабела и Матилда се разхождаха хванати за ръка сред навалицата. Изабела беше освободила другите три момичета, за да видят изпълнението на пътуващите артисти на поляната пред замъка. Матилда не пожела да ги придружи. Вместо това вървеше до господарката си с наведена глава.
— Какво ти е, Матилда? Защо не се радваш на всички тези красиви неща? Виж какви великолепни панделки и ширити! Има дори златни конци за бродерия! Или си избери някой хубав мъж. Има толкова много, трябва само да посегнеш! — Тя прегърна приятелката си и я притисна до себе си. Лошото настроение на Матилда я смущаваше и помрачаваше радостното й очакване от утрешния турнир.