Матилда сведе глава и закърши пръсти.
— Може би е по-добре да се върна в манастира „Свети Мартин“ — изрече с пресекващ глас тя. — В никакъв случай няма да се омъжа.
— Няма ли да ми кажеш защо си толкова мрачна?
— Никой рицар няма да се бие за мен, макар че баща ми беше истински рицар — заговори през сълзи Матилда. — Много скоро ще ми намерите някой мъж, готов да ме вземе без пари и земя. Кой истински мъж ще се съгласи да вземе бедно момиче без зестра? Не искам това. Бракът е само повод за мъжа да подчини жената на волята си, да се възползва от тялото й винаги когато му се прииска. Без да се съобразява с чувствата или болката й. Мъжът опложда жената сред срам и унижение и тя ражда децата му с много болка. О, защо не си останах в манастира! Това е най-доброто за едно момиче.
Изабела я гледаше смаяно и непрекъснато навлажняваше пресъхналите си устни с върха на езика. Едновременно с това си припомни голото момче в обора. Тогава нито той, нито слугинята не изпитваха срам или унижение. Спомни си и щастливото изражение на момичето, докато се любеха.
— Монахините ни разказваха, че това е унижение и болка — заговори вразумително тя. — Но откъде могат да са сигурни?
— Не знам. — Матилда преглътна тежко.
— Точно така, не знаеш. И те не знаят, защото никога не са били с мъж. Не разбирам защо трябваше да ни говорят такива неща.
Матилда вдигна отбранително ръце.
— Нямам никакво желание да го изпробвам — призна съкрушено тя.
Изабела я погледна пронизващо.
— Аз обаче имам.
— Не съгрешавайте! — изохка Матилда и се прекръсти.
Изабела изпита гняв. Не можеше да понася повече хленченето на Матилда. Изведнъж всички тези чужди хора й станаха непоносими. Князът ги беше събрал с доброто намерение да я накара да забрави ужаса от преживяното по пътя, но навалицата я плашеше. След тишината и отдалечеността на манастирския живот тя бе очаквала с радост пъстрия и весел живот в двора на баща си. Сега обаче многото шумни и весели хора й пречеха да мисли за своя рицар с невероятните сини очи.
Все повече вярваше, че той носи сребърно снаряжение, което сияе с неземна светлина, че очите му са отражения на дълбоки езера, скрити в далечни планини, и че подобно на ангел ще я закриля навсякъде, където и да се намира. Той не беше рицар от плът, кръв и желязо, а плод на фантазията й, на желанията й.
Това прозрение беше болезнено, но тя продължаваше да държи на представата си. Това беше утешителна мисъл в морето от несигурност, сред десетките чужди тела, погледи, жестове. Защото в момента всички неженени мъже се бореха да завоюват ръката й. В турнира щяха да участват шестдесет рицари. Повечето от тях живееха постоянно в близост до баща й, за да го съветват или да се бият за него в случай на нужди.
Князът беше неоспорим господар, решенията вземаше само той. Ала Изабела вече беше разбрала, че рицарите водеха застаряващия княз като куче на верига и го пращаха там, където на тях им се искаше. Матилда беше напълно права, но тя не можеше да й признае опасенията си. Достатъчно лошо беше да признае пред себе си, че баща й не беше властният, самоуверен владетел, който се беше съхранил в спомените й. И че промяната беше жизнено необходима. Влиянието на рицарите трябваше да бъде орязано. Но как щеше да го постигне, ако се омъжеше за един от тях?
Когато Матилда най-сетне се зазяпа в стоките на търговците, които се бяха събрали тук, привлечени от турнира, Изабела се мушна през тайната странична вратичка и влезе в градината, която беше любимото й място в детските дни. Малката градина беше пълна с романтични кътчета, цъфтящи храсти и рози. Между храстите бяха поставени каменни пейки, скрити от любопитни погледи. Изабела винаги се криеше тук, когато не искаше бавачката й да я намери или трябваше да сподели някоя тайна с Матилда.
Тя приседна на една пейка и свали булото от главата си. В присъствието на чужди хора винаги носеше скъпа, но добродетелно затворена рокля, на главата плоска шапчица, от която се спускаше воал. Днес дори фината материя я притесняваше.
— Какви мрачни облаци затъмняват слънцето на душата ви? — проговори топъл глас и Изабела се обърна стреснато. Насреща й святкаха две сини очи, ясни като звезди!
— О, вие ли сте, рицарю Михаел! — извика тя и усети как се изчерви. Сведе поглед и смутено заигра с воала в ръката си.