— Уплаших ли ви? — попита той и спря.
— О, не. Исках само да си почина от навалицата и шума. Още не съм свикнала с толкова много хора наоколо. Но моля ви, елате по-близо.
Рицарят се приближи да Изабела и спря пред нея. Тя се отмести малко и потупа с длан по пейката.
— Седнете при мен, господин рицарю, за да си поговорим.
— За мен е голяма чест, принцесо, да се издигна до вашето стъпало. За прост рицар като мен това е най-голямото благоволение, оказано от благородна дама.
Изабела избухна в смях.
— Така ли? Нямате ли други желания? Не мислите ли за възможността да останете завинаги до мен?
— Как да разбирам това?
— Трябва само да вземете участие в турнира и да спечелите ръката ми. Нали знаете, че победителят ще стане мой съпруг?
— Целта е повече от привлекателна. Убеден съм, че всички рицари ще се бият като лъвове, за да излязат победители в турнира.
— Естествено! Човек не среща всеки ден принцеса с цяло княжество в зестра. Лаская се, че шестдесет рицари ще се сражават за ръката ми.
— А вие, Изабела, вие какво искате?
Тя го погледна изненадано и погледът на сините му очи отново й причини странно сърцебиене.
— Какво имате предвид?
— Какво е вашето лично желание?
— Какво желая за себе си? Но тук не става дума за мен. От моята женитба зависи бъдещето на бащиното ми княжество. Трябва да гарантирам съществуването му, силата му. Моите желания не играят роля. — Изабела отново сведе поглед.
— Много благородно, наистина! Обаче победителят в турнира ще стане ваш съпруг. С всички права. Вие ще бъдете съпруга, с всички задължения.
Изабела отново се изчерви.
— Това е същността на брака. Не съм в състояние да я променя. — Напразно се опитваше да изглежда равнодушна.
— А ако можехте да промените нещо? — попита настойчиво той. — Какво решение щяхте да вземете?
— Искате да кажете, като във вашата песен? Това би означавало да отхвърля ръката на победителя и да загина от любов!
— Това е само едната възможност! Може би в сърцето ви има някой, за когото мечтаете и копнеете.
Изабела го погледна замислено. Дали подозираше нещо за тайните й трепети, за странния й копнеж по рицаря със сребърно снаряжение и сини очи?
— А какво ще кажете за себе си, господин рицарю? — попита бързо тя, преди тишината да стане непоносима. — Ще участвате ли в турнира? Ще се борите ли за ръката ми? — Несъзнателно бе изправила гръб и го гледаше сериозно.
Мартин се поколеба за миг, после отговори:
— А вие искате ли да се бия за вас?
— О, да! — извика развълнувано тя и улови ръцете му. В следващия миг се уплаши от смелостта, с която показваше чувствата си, и бързо се отдръпна.
Мартин едва не се засмя.
— Ами ако загубя?
Изабела го погледна изненадано.
— Сигурна съм, че ще спечелите — отговори тихо тя.
— Значи ще ме обичате само ако изляза победител в турнира? Не можете ли да ме обичате заради самия мен?
— Задавате странни въпроси — отвърна несигурно тя.
— Отговорете ми, Изабела! — настоя Мартин. — Бихте ли ме обичали, ако не съм смел герой, победоносен рицар, а просто един воин, един… никой?
Изабела се чувстваше все по-зле.
— Аз… не знам… никога не съм мислила за това — заекна тя.
— Трябва ли да размислите? — попита остро той. — Не го ли чувствате?
— Аз… объркана съм… тези чувства са съвсем нови за мен. — Тя сведе поглед.
— Значи го усещате? Сърцето ви бие силно, дишате накъсано, по гърба ви лазят тръпки? — Той я погледна с надежда и тя потрепери под погледа му. Какво я правеше толкова несигурна? Защо мислите й бяха толкова объркани, защо сърцето й подскачаше и тялото й тръпнеше?
Мартин падна пред нея на колене и обхвана ръцете й, които изчезнаха напълно в неговите.
— Нека аз да бъда вашият рицар, единственият в сърцето ви! Нека да бъда вашият любим, единственият в живота ви! Нека да съм единственият мъж, на когото… — Той замлъкна изведнъж.
— Да? — Изабела го вдигна и го привлече към себе си. Класически красивото лице се разми пред очите й. Тя усети плата на туниката му под ръцете си, топлината на кожата му, дъха му върху лицето си.
— Дарете ми благосклонността и сърцето си, Изабела!
Двамата седяха съвсем близо един до друг. Бедрата им се докосваха, сърцата им биеха в еднакъв ритъм.
— Аз… ще ви даря с благосклонността си, господин рицарю, и със сърцето си…
— Искам любовта ви! — извика той.
— Любовта ми? Аз… не знам дали мога да ви я подаря.
— Има ли друг, на когото сте я дарили? — попита той и в гласа му имаше бездънно отчаяние.
— Не! Или може би да? Той не е човек от плът и кръв, той е… толкова далечен, непостижим. Въпреки това имам чувството, че е съвсем близо до мен.