— Какъв е този човек?
Изабела погледна мечтателно в далечината.
— Появи се съвсем внезапно. Помислих, че е мой приятел, моят рицар, моят герой. В следващия миг разбрах, че е… съвсем друг. Въпреки това го обичам!
Мартин я слушаше с нарастващо учудване. Видя замъгления й поглед и рязко се отдръпна. Изабела се опомни и му се усмихна.
— Прощавайте, господин рицарю. Аз сънувам.
— Как можете да обичате човек, когото не познавате? — попита смаяно той.
— Аз не обичам конкретен човек, обичам видение. Може би обичам своя светец закрилник, който се появява внезапно, когато съм в беда.
— Как се казва закрилникът ви?
— Мартин!
— Господи! — Мартин я зяпна смаяно. — Значи вярвате, че той ви е спасил? Че ви закриля?
— Да, и има прекрасни сини очи, като вашите. — Изабела се приближи към него и го погледна с копнеж.
Мартин се надигна.
— Не искам да се меся повече в мечтанията ви, Изабела — изрече тихо той.
— Но… моля ви, останете! — извика бързо тя и улови ръцете му. — Аз… чувствам се добре във вашата компания.
Мартин се поколеба. Погледна я със съмнение.
— Наистина ли искате?
— О, да! — Тя се изправи насреща и се усмихна смутено. Не беше редно да се държи по този начин — високопоставената млада дама беше длъжна да е сдържана и плаха. Изчерви се силно, но не сведе очи.
Мартин стоеше съвсем близо до нея. Това възхитително същество го подлудяваше. Зачервените бузи, блестящите очи и полуотворените устни бяха съвършени. Вълнуваше се, сякаш идваше направо от леглото на любимия. Защо нещата бяха толкова сложни? Защо не можеше просто да я вземе в обятията си и да целуне сладките й устни? Загледа се в устата й и потрепери, когато от смущение и вълнение тя навлажни устни с връхчето на езика си. Усещаше силно теглене в корема и слабините. Велики боже!
— Да седнем — каза бързо той и се сви на пейката. В тесните панталони, които носеше, със сигурност щеше да се издаде.
Изабела седна отново на пейката, щастлива, че той щеше да остане с нея. Изобщо нямаше представа за физическите му мъчения и не забеляза нищо.
— Песента ви беше чудесна, рицарю Михаел — опита се тя да смени темата и Мартин се зарадва. — Сигурно сте имали много добър учител по пеене?
— Може да се каже. Най-добрият сред рицарите! Той е не само най-добрият трубадур, ами е създал и най-хубавите песни за войната, които съм чувал. Той е най-смелият рицар и същевременно най-благородният под божието слънце.
— Сигурно е голям герой. Как е името му?
— Ричард Лъвското сърце.
Изабела се отдръпна като опарена.
— Онзи Ричард Лъвското сърце? — повтори смаяно тя.
— Има само един Ричард Лъвското сърце — кралят на Англия.
— Но… нали нашият достопочтен император го затвори зад решетките? Той е наш враг!
— Но не е мой враг — възрази Мартин. — Аз му дължа живота си.
Изабела го погледна отчуждено.
— Един враг е спасил живота ви?
— Да, по време на кръстоносния поход. По-точно след това! Той получи прякора „Лъвското сърце“ заради извънредната си смелост и тактическите си умения. На него трябва да благодарим, че в Светите земи съществува втора държава на кръстоносците.
— Не ви разбирам — промълви Изабела и смръщи чело. — Ричард предаде благородната цел на кръстоносците, като сключи договор с онзи ужасен езичник, с онзи султан. Как можете да го наричате герой?
— Постъпи така, защото това беше най-доброто в онзи момент. Армията на кръстоносците беше разбита, мисията ни беше провалена. А той успя да завземе Яфа.
— Яфа! — изфуча презрително Изабела. — Целта беше Йерусалим! Там и сега властват езичниците мамелюци!
— Какво знаете вие за лишенията и страшните събития по време на кръстоносния поход? — попита гневно Мартин. — През това време сте си живели в тишината на манастира, далече от всички световни ужаси.
— Обвинявате ли ме? — попита възмутено Изабела.
— Не, разбира се, че не. Съжалявам, ако съм ви засегнал. Но понякога спомените ме връхлитат като ужасен кошмар.
— Не ви се сърдя — отвърна примирително Изабела. — Съзнавам, че човек, който не е бил там, не е в състояние да разбере какво е трябвало да изтърпите. Познавахте ли лично свещения император Барбароса?
— Естествено, нали той ни водеше. Никога няма да има личност като него. Загубата е непоправима.
— Казват, че са го… убили — пошепна Изабела.
Мартин подскочи от мястото си.
— И вие ли вярвате в тези глупости? — попита ядно той.
— Защо да са глупости? Войниците на баща ми гонят убиеца. Говори се, че е прокуден кръстоносец.
Мартин помълча малко, за да се успокои.