— Императорът се удави в една река, която наричат Салеф.
Изабела кимна, но съмнението в погледа й остана.
— Какво ли не се говори — отвърна тя. — Убиецът естествено ще твърди, че е невинен.
— Убиецът става убиец едва когато вината му се докаже — възрази остро той.
Двамата замълчаха. Помежду им се бе издигнала невидима стена.
— Какво по-точно ви свързва с английския крал? — попита Изабела.
— Той ме заведе в Кипър, прекрасен остров в Средиземно море, завладян от него. Там се е заселил орденът на Йоанитите. Братята от ордена се грижат за болни рицари, които се връщат от Светите земи.
— Били сте болен? — В гласа на Изабела звънна съчувствие.
Мартин сведе глава.
— Климатът там е необичаен. Много е топло и човек постоянно изпитва жажда. За съжаление водата е лоша, пълна с болести. Заразих се от дизентерия, имах силна треска и сигурно щях да умра.
— Как така Ричард ви взе със себе си и ви отведе при онзи орден? Нали вие сте германски рицар, а той е англичанин!
— Това е заблуда. Ричард е роден в Аквитания и е бил възпитан като френски благородник.
Изабела се намръщи презрително.
— Тогава значи е французин. То е все едно.
— Много сте строга, Изабела. Липсва ви толерантност. Когато рицарите се сражават в чужда страна и езичниците ги нападат като диви зверове, няма никакво значение дали си англичанин или французин, норманин или германец. Водачът на езичниците султан Саладин също е велик пълководец.
— Как можете да говорите така за езичника? — учуди се Изабела.
— Говоря, защото съм убеден, че всеки рицар трябва да уважава смелите, все едно на чия страна се бият. Той ни попречи да завладеем Йерусалим.
— Говорите странни неща, рицарю Михаел. За съжаление не мога да следя хода на мислите ви. — Изабела се намръщи недоволно.
— Съжалявам. Пък и това не е толкова важно, че да си блъскате красивата главица с подобни размишления — засмя се Мартин. Стана му ясно, че не може да очаква от Изабела подкрепа за реабилитирането си.
Изправи се и я погледна с тиха тъга.
— Отивате ли си? — попита разочаровано тя.
— Прекарахме достатъчно време заедно. Не е прилично високопоставена дама като вас да седи в градината с обикновен рицар като мен. — Той се усмихна смутено и лицето му стана младо и невинно. Сърцето на Изабела се стопли. Тя се изправи и пристъпи към него.
— Ще ви видя ли пак? — попита тя и в гласа й имаше надежда.
— Шестдесет рицари ще се бият за вас, Изабела. Между тях със сигурност има по-добри трубадури от мен.
— Рицарю Михаел, аз не искам да чуя повече друг певец — отвърна решително тя.
— Наистина ли? Но моята песен беше много тъжна. Написах я специално за вас.
— Защо искахте да ме натъжите?
— О, не, не исках това. Исках да ви накарам да се замислите. Но сега трябва да вървя.
— Почакайте малко! — Тя го задържа за ръкава. — Как мога да бъда сигурна, че ще ми останете верен?
Той я погледна с копнеж. Толкова дребна и крехка… и изкусителна като зряла ябълка!
— Не ви ли е достатъчна думата на един рицар? — попита с той с подигравателно примигване.
— Да, естествено — побърза да го увери тя.
— А вие как ще ми гарантирате благоразположението си?
— Аз… имате думата ми.
— Наистина ли! Тогава подпечатайте я.
— Как? — Тя го погледна неразбиращо.
Мартин я привлече в обятията си и тя усети с плахо учудване устните му върху своите. Целувката беше безкрайно неясна и топла, изпълнена с плам и неизпитвана сладост. Зави й се свят и тя се олюля.
Мартин я пусна рязко и се извърна. Изабела го проследи с болка в сърцето.
— Рицарю Михаел! — извика тя. Той спря, без да се обърне. Тя изтича след него по настланата с чакъл алея и спря на известно разстояние. Протегна ръка и пъхна воала си в неговата. След това се затича обратно към кулата, за да се затвори в стаята си.
Мартин я проследи с поглед, докато се изгуби зад завоя. Притисна лице в нежния воал и вдъхна дълбоко женствения му аромат.
Якоб скръсти ръце на гърба си и тръгна между групичките пъстро облечени цигани, които показваха изкуството си пред смаяната публика. Имаше огнегълтачи, изкусни танцьорки със звънчета на глезените, жонгльори с малки топки и пирамиди от тела.
— Още ли не си се наситил? — попита подигравателно рицарят Рудолф. Той седеше в тревата, облегнат на колелото на една селска каручка. До него седеше Патрик, който беше определен да наглежда конете. И тримата носеха небиещи на очи кафяви наметки и скромни туники — така се обличаха селяните, търговците и простите музиканти. Никой не ги забелязваше в навалицата на голямата поляна край замъка.