— Циганите имат дори козел, който може да брои и изпълнява разни номера. А пък момичетата! Черните им очи изпушат светкавици! — Якоб подскачаше въодушевено от крак на крак.
Рудолф се ухили с разбиране.
— В нашата руина ти липсват развлечения — каза тихо той.
— Не исках да кажа това, господин рицарю — отвърна Якоб.
— Въпреки това съм ви много благодарен, че ме доведохте тук;.
— За съжаление аз не съм доволен от идването ни. Тревожа се, че твоят господар не ме послуша. Дано никой не го познае. — Рудолф сдъвка стръкче трева и лицето му помрачня.
— Ето го, идва! — извика Патрик и скочи.
Рудолф също се надигна. Мартин вървеше насреща им с провлечени крачки и увиснали рамене. Лицето му изразяваше потиснатост. Тримата го изгледаха въпросително.
— Тя е, наистина е тя — съобщи той и гласът му звучеше отчаяно.
Рудолф сложи ръка на рамото му.
— Избий я от главата си! Утре рицарите ще се бият за нея, скоро ще се омъжи и ти никога няма да я видиш отново.
Мартин сведе глава.
— Да, сигурно ще стане така — въздъхна той. — А аз се надявах да ме познае…
— Какво? — извика уплашено Рудолф.
Мартин поклати глава.
— Тя си мечтае за герой, който се носи в облаците. Герой с ангелски ореол и сребърно снаряжение. — Той захвърли ядно лютнята си и струните зазвъняха.
— Видя ли Гундрам? — попита напрегнато Рудолф.
— Да. Той също ще вземе участие в турнира. Научих доста неща. Празненствата ще продължат две седмици. Повечето рицари и придружителите им ще останат през цялото време в замъка. Според мен трябва да нападнем крепостта му, докато е тук.
— И според мен това е най-разумното — кимна Рудолф. — Хайде да се върнем у дома и да подготвим нападението. След една седмица всичко ще е приключило.
Мъжете се метнаха на конете, Якоб хвърли последен поглед към танцуващите циганки и препусна след господаря си.
Навалицата на каменния мост към замъка беше толкова голяма, че Изабела и Гунила едва си пробиха път. Все пак успяха да видят мъжете, които бъркаха с дълги прътове в дълбокия ров и се опитваха да извадят на брега някакъв безформен вързоп.
— Какво се е случило? — попита разтревожено Изабела. — Но това е човек!
Тя събра полите си и се затича през поляната към мястото, където войниците най-сетне бяха измъкнали мокрия вързоп. Мъжете свалиха шапки и отстъпиха крачка назад.
Гунила остана на моста, вкопчила пръсти в ронещото се дърво на парапета.
Изабела обърна мъртвеца и ужасено отстъпи крачка назад. Дребен гърбав мъж с разширени от ужас очи. Най-страшното беше, че в устата му беше натъпкана ябълка. Бедният човечец не бе имал шанс да се спаси.
— Нещастникът пиеше много — проговори тих глас зад Гунила. Непознатият мъж с гарвановочерни очи и още по-черно сърце! Тя потръпна и понечи да побегне, но желязната му ръка я задържа.
— Остани и виж как изглежда човекът, който не е изпълнил задоволително задачата си. — Гласът в ухото й беше ужасяващ и дъхът й спря. В същото време тя усети ръката му да се плъзга меко по гърба й и да спира под кръста.
— Усещам как красивото ти тяло тръпне от желание — пошепна дрезгаво Дьо Казевил. — Признай, че те впечатлих. Сигурен съм, че нито един мъж преди мен не е успял да те задоволи. — Той я притисна към парапета и продължи да я гали. По гърба й пробягаха тръпки, ръцете й настръхнаха. Най-лошото обаче беше, че той беше напълно прав.
— Вървете по…
— Шшт, не вдигай шум! — изсъска в ухото й той. — Нали искаш да живееш в двора на княза и да се забавляваш? Значи трябва да се държиш прилично.
Никой от хората, които стояха на моста и протягаха шии да видят удавения, не забеляза, че Дьо Казевил притискаше Гунила към парапета. Слабините му се триеха в задните й части.
— В студената вода е много неприятно — шепнеше дрезгаво той. — Особено ако си мъртъв. Затова пък е истински рай да се отдаваш на грешна любов. — Той се изсмя тихо и Гунила прехапа устни. Ами ако се разкрещя, започна да удрям с юмруци и издера лицето му? — запита се тя.
Ала остана неподвижна и по бузите й потекоха сълзи. Забелязал тихото й хълцане, той я притисна към себе си.
— Наистина ли е толкова страшно да проявиш малко нежност към мен? — попита той със загриженост, която прозвуча в ушите на Гунила като грозна подигравка.
— Вие сте дявол — процеди през зъби тя.
— Ласкаеш ме, скъпа. Но ще ти дам най-доброто от себе си. Не забравяй, че утре е турнирът. Това е последният ти шанс. След това вече няма да проявявам снизходителност.
Ощипа я по дупето и изчезна безшумно.
5.
Първата розова ивица едва се показа на хоризонта, когато княжеският замък се събуди. Кукуригаха петли, лаеха кучета, ревяха волове, а между тях крещяха ратаи и слугини, тичаха насам-натам и подготвяха големия ден, в който рицарите щяха да водят битки за ръката на Изабела. На поляната пред замъка търговците, музикантите и артистите бързо наставаха от постелите си. Пажовете на рицарите вече раздвижваха благородните жребци, за да разхлабят мускулите им, или лъскаха снаряженията, които и без това блестяха ослепително, проверяваха седлата и копията и душеха жадно великолепните миризми, които се носеха от голямата кухня. Големите казани с овесена каша за закуска вече димяха, имаше още варени яйца с олио и оцет, бял хляб, сирене и студено месо.