— Вече получи подаръка ми за рождения си ден, Изабела. Конят ти е от благородно потекло. Главният ми коняр Екехард го обучи специално за теб. Надявам се, че си доволна.
— О, да, татко, благородният кон ме доведе сигурно и спокойно до вашия замък. Водех го съвсем лесно, изпълняваше заповедите ми с готовност. Ходът му е мек и приятен. Ще благодаря лично на Екехард за усилията, които е положил да го обучи. — Изабела знаеше, че напълно може да разчита на главния коняр, който имаше богат опит с любимите си животни. Някога той научи малкото момиче да язди и тя обикаляше с понито си поляните и горите в околността на замъка. Младата жена много обичаше да си спомня за онези безгрижни дни и за лудориите, които измисляше.
— Сега искам да ти връча още нещо, което има много по-голяма стойност от коня, макар да не е земно благо. — Князът й подаде изкусно изработен железен ключ върху тапицирано с копринено кадифе легло. — В последната стаичка на покоите си ще видиш два големи скрина. Те са ти завещани от майка ти, моята любима съпруга, която загубих толкова рано. Тя почина скоро след раждането ти и знам, че не я помниш. На смъртното й легло й дадох обещание, че ще съхранявам скриновете до шестнадесетия ти рожден ден, за да ти предам ключовете. В тях е прибрано всичко, което някога принадлежеше на майка ти и което тя сметна за достатъчно ценно, за да го предаде на теб. — Князът млъкна и бързо избърса очите си.
Трогната до дън душа, Изабела внимателно пое табличката с ключа. После, подтикната от внезапен импулс, прегърна сърдечно стария си баща.
— Благодаря ти, че си опазил наследството от мама — заговори през сълзи тя. — Ще го съхранявам с обич и уважение. И ще се постарая да се проявя като достойна наследница на скъпата си майка. — Тя падна на колене и целуна ръката на княза. Той я помилва смутено по главата, въздъхна и побърза да излезе от женските покои. Изабела се изправи и пое дълбоко въздух. Не беше очаквала, че този ден ще започне така трогателно. Най-после се беше стигнало дотам. Сега щяха да я запознаят с всички онези неща, които бяха необходими, за да се управлява едно княжество. Съзнаваше, че баща й се радва да се отърве от тежкия си товар, а сега й стана ясно и че дните му са преброени. Какво знаеше тя за баща си, освен че пазеше спомена за силен като мечка, уверен в себе си мъж, който вземаше в скута си малкото момиче, разказваше му приказки за дракони и велики герои и го оставяше на воля да си играе с брадата му?
Изабела изпъна крехките си рамене. Нежните й ръце стискаха ключа към наследството на майка й. За нея майката беше същество от светлина, ангел, който я гледа от облаците. Тя вдигна поглед и обеща:
— Ще поема наследството ти, мамо! Ти си била обичана, макар че господ те е прибрал при себе си твърде рано. Много пъти съм имала нужда от близостта ти, мисля, че и днес се нуждая от теб. Толкова съм сама…
Тя отиде с бавни крачки до последната малка стая в покоите и клекна пред първия скрин. Пъхна ключа в старата, ръждясала ключалка и го завъртя. Чу се протяжно скърцане и след леко запъване резето скочи. Изабела отвори вратичката, обкована с желязо, и погледна какво имаше вътре. Видя платове, рокли, копринен килим с красива бродерия, библия, няколко сандъчета. Най-горното беше от тъмно абаносово дърво, украсено със седеф и кехлибар. Вероятно в него се съхраняваха накитите на майка й. Не можеше да ги носи днес. Щеше да ги сложи едва на сватбата си и да се надява, че и нейният съпруг ще я обича така, както князът бе обичал майка й.
От предната стая се чуха възбудени викове.
— Ваше височество! — извика с треперещ глас Матилда. — Донесоха роклята ви за турнира. Цялата е от злато!
Изабела затвори вратата на скрина и побърза да отиде при компаньонките си. Всички се взираха смаяно в роклята — прекрасно творение от тънък плат, изтъкан изцяло от златни конци, върху копринена фуста. Тази рокля струваше цяло състояние! Рицарите щяха да бъдат заслепени!
— Велики боже — пошепна Изабела. — Не мога да нося такова нещо! Роклята е безценна. — За миг си спомни стиховете от песента, която рицарят Михаел беше изпълнил под лозницата: „Когато благородната дама излезе пред събраните рицари, роклята й беше цялата от злато, златна като косата й. Бузите сияеха като зората, очите бяха сини като небето и всеки рицар беше готов да се пожертва, за да я направи своя любима.“ Случайност ли беше или предопределение на съдбата?