— Естествено, че ще я носите, Изабела! — извика Матилда със зачервени от вълнение бузи. — Всички рицари носят на копията си вашия цвят — злато!
— Трябва да побързаме, скоро ще започне службата в параклиса — напомни Розамунда.
С помощта на приятелките си Изабела се преоблече бързо. Изпълнени с гордост, момичетата последваха сияйната принцеса към параклиса, който се намираше до тържествената зала. Обитателите на замъка влизаха в параклиса през малка странична врата, без да минават през двора.
Ключът остана забравен на вратата на скрина.
Безброй знамена се развяваха под напора на топлия майски вятър. Голямата турнирна арена беше построена на поляната пред замъка. Като се знаеше колко много рицари ще участват в битката за ръката на принцесата, спектакълът не бе организиран както обикновено в турнирния двор, разположен между оборите и хамбарите, а извън крепостната стена.
Навсякъде бяха издигнати палатки, където рицарите се преобличаха, а пажовете и придружителите им бдяха зорко за опазването на скъпото снаряжение. До палатките бяха вързани великолепните силни коне, украсени почти колкото господарите си.
Същинската турнирна площадка представляваше дълга писта, насипана с пясък, оградена с колчета и вимпели. Около нея бяха местата за зрителите, също украсени богато със знамена. В средата на дългата страна беше изградена ложата за почетните гости: княза, Изабела и благородните дами. Рицарите, които не участваха в турнира, и съпругите им сядаха от двете страни на ложата.
Не само рицарите, конете и пажовете им бяха украсени с цялото възможно великолепие, публиката също беше облечена в най-новите си дрехи. Това беше опияняващ празник на цветовете и металния блясък, на стремежа към самоизява и себеутвърждаване. Хората бяха дошли тук, за да ги видят и те да видят, и смятаха да се насладят на празника до насита. Дамите носеха яркоцветни рокли, мъжете не им отстъпваха по нищо, а търговците на кърпи и накити стискаха страхливо препълнените си кесии.
Още на зазоряване започна турнирът на пажовете и помощниците, които показваха рицарските умения и сръчността си. Това бяха приятелски схватки, в които нямаше победители и победени. Момчетата се надяваха да получат единствено симпатиите на зрителите и одобрителни погледи от господата рицари.
В паузите на арената излизаха борци, за да покажат силата си. Техните схватки бяха ожесточени и зрителите залагаха на единия или другия борец. Настроението бързо се повишаваше и всички очакваха нетърпеливо големия турнир.
Същинският празник започна с появата на Изабела, която се беше помолила в малкия тесен параклис, днес много по-пълен и по-шумен от обикновено, за успешния изход на турнира. Следваха я князът, компаньонките й и шестдесетте участници в турнира. Молитвите на рицарите сигурно изразяваха същото съкровено желание — да излязат като победители. Молитвата на Изабела обаче се отнасяше до един точно определен рицар, който непременно трябваше да победи съперниците си. Тъй като членовете на семейството седяха в горната страна на малкия четириъгълен параклис с полукръгла апсида, Изабела виждаше само сведените гърбове на молещите се рицари, блестящи ризници и пъстри жакети. Тя се оглеждаше напрегнато, но тъй като не знаеше какъв е цветът, нито какъв е гербът на рицаря от Драхенфелз, можеше да се ориентира само по русата коса. За съжаление повечето рицари бяха руси.
Досега светецът й я беше подкрепял и в най-тежките моменти и Изабела не се съмняваше, че и този път нямаше да я изостави.
Шепот премина през зрителите и човешките маси се разлюляха като морски вълни, когато Изабела закрачи по обсипаната с цветя пътека към почетната ложа на турнирната площадка. Слънчевите лъчи се пречупваха в златната рокля и тя искреше в неземно сияние. В този момент младата жена се чувстваше горда и могъща като никога досега. С високо вдигната глава и искрящи като звезди очи тя вървеше напред и сърцето й трепкаше като на птичка в кафез, усетила полъха на пролетния вятър. В този момент тя крачеше към живота, към големия свят. На минаване кимаше с достойнство на гостите и зрителите, усмихваше се любезно и поздравяваше рицарите, които се бяха строили, за да представят знамената си. Тя беше неоспоримата кралица на празника — не само в замъка на баща си, а и в сърцата на поданиците си. Рицарите на арената, които и без това се пръскаха от гордост и желание за победа, засияха при вида на златната принцеса и всеки беше готов да положи живота си в краката й.
Главният оръжейник Винфрид днес изпълняваше ролята на турнирен съдия. Всички бяха длъжни да изпълняват точно указанията му, иначе бяха заплашени от дисквалификация.