Матилда сочеше към дървото, което се издигаше самотно сред необработено поле. На клоните му висяха две безжизнени тела. Ято черни гарвани бяха накацали наоколо и от време на време излитаха, за да кълват от труповете.
Ужасена, Матилда закри лице с ръцете си. Изабела обаче се подаде навън, за да види по-добре.
— Капитане, спрете! Какво е станало тук?
— По-добре да не спираме, Ваше височество — отвърна глухо мъжът. — Това място е прокълнато.
Изабела премълча, но бледото й лице изрази голяма загриженост. Сега видя, че къщите са изгорени, оборите — празни, а нивите опустошени. Да не би да е избухнала чума?
Изабела скочи от каручката, без да я изчака да спре и без да обърне внимание на протестиращите викове на Матилда.
— Не бива да ходите там, Изабела! — извика подире й момичето.
Капитанът обърна коня си, но Изабела беше по-бърза. Влезе в една от малките паянтови къщурки, които се подаваха иззад съборените плетове, и се огледа ужасено.
Къщата се състоеше от едно-единствено помещение с огнище до стената. Малкото мебели бяха натрошени и разхвърляни по утъпкания под, тръстиковият покрив беше изгорен и съборен в помещението, обгорени греди стърчаха призрачно към небето. В единия ъгъл лежеше кучешки труп и от него се носеше нетърпима воня. Всички долапи и сандъци бяха разбити и по пода беше разсипано брашно. Навсякъде щъкаха мишки. Бяха нагризали и черния хляб, който още стоеше на масата. Двете легла до стената бяха натрошени на трески, напълнените със слама матраци бяха разпорени. Изабела видя кървавите следи по стената и се разтрепери. Ясно личаха отпечатъци от пръсти — очевидно някой отчаяно се беше опитвал да се вкопчи в стената.
Нищо не беше откраднато, оскъдните хранителни продукти на селяните бяха налице. От един отворен сандък бяха извадени няколко простички дрехи и платове и разпръснати по пода. Сякаш в къщата беше върлувал луд. Цареше призрачна тишина. Не ревяха волове, не блееха овце, не лаеха кучета. В селото не бе останала нито една жива душа.
Изабела хвърли поглед в обора, който беше непосредствено зад къщата, на и той беше празен. И там някой беше бушувал със сляпа ярост. Всичко бе разбито. Опорните греди бяха насечени, покривът висеше под неестествен ъгъл върху стената, навсякъде се виждаха нарязани въжета, с които селяните бяха връзвали добитъка си.
Разтърсена до дън душа, младата жена излезе навън. Капитанът поиска да й помогне да се качи на колата, но тя го отблъсна и продължи към следващата къща. И там я очакваше същата ужасяваща гледка. Колкото по-нататък вървеше, толкова по-страшна ставаше картината. Къщите бяха разрушени, някои полуизгорели, добитъкът откраднат или изколен. Навсякъде лежаха разлагащи се трупове, вонящо жито, разбити съдове. В един двор Изабела забеляза отсечена човешка ръка.
Стиснала здраво зъби, девойката се затича по мръсната селска улица към църквата. Войниците я следваха по петите.
Матилда остана в колата и само надничаше иззад платнището. Видът на разрушеното село, вонята на разлагаща се плът и тежката миризма на дим я уплашиха до смърт.
— Изабела, върнете се, моля ви! — изплака жално тя.
Но Изабела не спираше. Бавно, стъпка по стъпка, изкачи възвишението до църквата. Още отдалеч бе видяла полюляваните от вятъра тела, които висяха по старите дървета около божия храм. Черните гарвани грачеха и капитанът се прекръсти суеверно.
Най-после Изабела разбра защо кулата изглеждаше толкова странно. Покривът беше изгорен, овъглените греди бяха разпръснати наоколо. Кулата се издигаше от западната страна на църквата, там беше и входът — сравнително малък и сводест. Двукрилата дървена врата беше избита със сила. Изабела вдигна глава към дебелата каменна стена, която беше преживяла пожара почти без повреди. Църквата беше едновременно и крепост — стената беше поне два метра дебела. Изабела се прекръсти и влезе вътре.
Трябваше да се движи много внимателно, защото подът беше осеян с изгорени греди, керемиди и части от мазилката.
Престъпниците не бяха пощадили дори църквата! Там, където простият дървен кръст беше съборен на пода, Изабела коленичи и потъна в пламенна молитва. Не чу приближаването на Матилда. Приятелката й спря на прага и огледа с безмълвен ужас разрушената вътрешност на църквата. За разлика от Изабела тя не беше в състояние да се моли. Трепереше, зъбите й тракаха от страх. Когато един черен гарван излетя от близката греда, Матилда изпищя.
Изабела се стресна от вглъбеността си и се обърна към Матилда с посивяло от болка лице.
— Кой го е направил? — попита беззвучно тя. — Кой дявол в човешки образ е извършил това грозно престъпление?