— Не знам — изхълца Матилда. — И не искам да знам. Искам само да се махна от това страшно място! — Раменете й се разтресоха в нов пристъп на плач.
Изабела стана и отиде при нея.
— Няма нищо, мила, не плачи. Ще се молим за душите на тези нещастници.
Пред църквата Изабела изпъна тесните си рамене и се обърна към капитана, който седеше на коня си и очакваше излизането им.
— Господин капитан, наредете на хората си да свалят труповете и ги погребете, както се полага на почтени християни.
Капитанът вдигна отбранително ръце.
— Не мога да го направя! — извика решително той. — Тези хора са отцепници, престъпници, получили заслуженото наказание! Не мога да ги погреба в осветена земя!
— Престъпници? Нима цялото село се състои от престъпници? Какво са сторили бедните селяци, та са ги наказали толкова жестоко?
— Нима не знаете, че по тези места върлува един прокуден? Той е цареубиец, отлъчен от закона! Трябва веднага да се махаме, защото може да е някъде наблизо!
Най-сетне и Изабела изпита страх. Заповяда да обърнат колата, двете с Матилда се наместиха отново между сандъците и кошниците и произнесоха гореща молитва за клетите души на мъртвите. Какъв беше този ужасен свят, който бяха заменили срещу уюта на манастира?
Пътуването продължи в мълчание. Всяко от момичетата мислеше за нещо свое. Матилда продължаваше да се моли горещо за душите на нещастните селяни, докато Изабела усилено размишляваше какъв е престъпникът, отговорен за тези злодейства.
Войниците от ескорта също мълчаха. Капитанът гневно се проклинаше, че се бе съгласил да се отклонят от пътя. Гледката на опожареното село сигурно беше предизвикала много въпроси у младите дами. Можеше само да се надява, че докато пристигнат в замъка на княза, ще забравят преживения ужас.
Двете кули на катедралата надвишаваха всички други сгради в град Вормс и привличаха погледите на всеки пътник, който влизаше в града. По тесните улици и улички цареше трескава суетня. Едра фигура в тъмна наметка с дълбоко нахлупена качулка бързаше през улиците, без да удостоява хората наоколо дори с поглед. Очевидно имаше определена цел. Скоро стигна до квартала, където като лястовичи гнезда бяха струпани бедняшките дюкянчета на занаятчиите и хижите на надничарите.
Къщата, в която отиваше, се намираше на тясна, мръсна странична уличка. Мъжът в тъмна наметка премина с големи крачки през купищата боклуци и вонящите вадички, които се разклоняваха на всички страни. Няколко пилета изхвърчаха с лудо крякане изпод краката му, а едно прасе, което се ровеше в боклуците, отскочи настрана с гневно грухтене. Пред ниската врата на къщата, чиято мазилка се ронеше на едри парчета и разкриваше сламения плет, мъжът спря и удари с юмрук по паянтовата дървена врата. Вратата се открехна и мъжът бързо се мушна вътре. Спря за миг в ниското тъмно антре и свали качулката от главата си. Тясното лице с високи скули и орлов нос изглеждаше още по-кораво в полумрака, а малките тъмни очи, които се движеха с невероятна бързина, обхванаха обстановката с един поглед. Вътре миришеше на кожа, плесен и гниещо месо. От гредите на покрива висяха тъмни парчета кожа, по утъпкания глинен под се виждаха купища кожи, отпадъци, във върбовата кошница имаше два-три чифта евтини обувки. Едрият мъж недоволно отмести настрана няколко от висящите парчета кожа.
— Влезте тук, господине — рече окъсаната фигура, която бе отворила вратата, и забърза напред към помещението, което беше непосредствено след антрето.
Непознатият влезе в стаята с тежки стъпки и спря на вратата. Насреща му седеше стар човек с мазна сива коса и го гледаше с очакване.
— О, Рупърт дьо Казевил, радвам се да ви видя.
— Наистина ли? — Заговореният вдигна едва доловимо едната от черните си вежди и погледът му стана още по-пронизващ. — Не се ли боите да се срещнете с мен в такава обстановка? — Той хвърли бърз поглед към бедняшката стаичка.
Старият се изсмя, по-скоро изблея като овца и влезлият изпита чувството, че под краката му се троши сухо дърво.
— Аз бих попитал кой от двама ни трябва да се страхува повече. — Костеливите му пръсти се вкопчиха в облегалката на стола.
Дьо Казевил не се помръдна. Само пробождащите му очи останаха втренчени в лицето на седналия.
— Каква задача имате за мен? — попита той. Сивокосият безмълвно му протегна руло лош пергамент.
Печатът беше счупен.
Дьо Казевил разви пергамента и пробяга с поглед по редовете.
— Значи тя ще напусне манастира — проговори равнодушно той.
Сивокосият кимна.