— За съжаление не знаем точната дата.
Дьо Казевил погледна възрастния мъж с известно презрение.
— Защо не я знаете? Това е важно!
— Князът го държи в тайна. Дочуха се слухове, че в чест на пристигането й ще има празненство. Вероятно смята да я омъжи и ще организира турнир.
— И? Какво възнамерявате?
Най-сетне възрастният мъж вдигна глава и погледна Дьо Казевил право в очите. Без да каже дума, той хвърли през стаята торбичка, която Дьо Казевил улови с учудваща сръчност. В издутата кожена кесия зазвъняха монети. Мъжът изпитателно претегли кесията в ръката си.
— Трябва да го направите безшумно — изрече заплашително старият.
— Вие за какъв ме мислите? — попита гневно Дьо Казевил и му върна пергамента. Не му се искаше да го даде, но старият вече бе посегнал да го вземе. Застанали един срещу друг, двамата се измерваха с погледи.
— Избирайте шпионите си по-внимателно — рече Дьо Казевил. — Трябват ми точни сведения! Не искам да се повтори случилото се с епископ Алберт. Трябва да успеем от първия път!
Той се обърна и нахлузи качулката на главата си. На прага спря и попита:
— Можете ли да разчитате на човека отвън?
— Дадох му пари.
Дьо Казевил изпухтя презрително.
— Като го подложат на мъчения, ще признае всичко! — изсъска презрително той и напусна помещението. Сивокосият дълго стоя неподвижен, загледан във вратата.
Кърпачът се стрелна към антрето с намерението да отвори вратата на знатния гост. Казевил я натисна с длан и беднякът изненадано вдигна глава към него. Мъжът насреща му измъкна нещо изпод наметката си и в следващия миг кърпачът се свлече на земята с тихо хъркане. Дьо Казевил изтри окървавената кама в дрипите му и отново я пъхна под колана си. След това бързо напусна къщата.
Досегашната равнинна местност с ниски възвишения, през която препускаше отрядът войници с двете млади дами в каручката, скоро премина в неравен терен с гора и блата. Пътят зави на изток. Минаха през плитка река. Мостът изглеждаше ужасно западнал, къщичката на пазача беше празна.
Ако дотук пътят беше що-годе поносим, сега пътуваха по дълбоко изровени коловози, осеяни с локви. От копитата на конете пръскаше кал, каручката се люлееше и скърцаше застрашително. От заблатената гора се издигаха зловонни изпарения, навсякъде миришеше на див чесън. Напредваха по-бавно от преди.
Пътят се стесни. Описаха многобройни и непредвидими завои около обрасли с дървета и храсти хълмове. На някои места гората стигаше почти до края на пътя. Пътят ставаше все по-лош. Дълбоки коловози в средата му, оставени очевидно от тежки каруци, натоварени с отсечени дървета, го правеха почти непроходим. Клони се удряха в платнището на колата и Матилда се уплаши, че още малко и някой от тях ще го разкъса.
Войникът, който управляваше каруцата, крещеше и ругаеше, теглейки с все сила юздите, докато превозното средство се накланяше застрашително ту на едната, ту на другата страна — като лодка при силно вълнение.
— Какви ужасни ругатни — изхленчи Матилда. — Би трябвало да си запушите ушите, принцесо.
— Няма как да стане — изохка Изабела. — Трябва да се държа здраво, за да не се удрям в страничните дъски. Велики боже, такива ли са пътищата на баща ми?
— Не знам, не знам! Да си бяхме останали в манастира! — Матилда продължи да нарежда тихичко под носа си.
Конете цвилеха и теглеха неравномерно натоварената каручка.
— Проклети кранти! — изрева войникът. — Няма ли кой да дойде да ми помогне? Жалки гадини! Стават само за кланицата!
Един от войниците скочи от коня си и грабна юздите на страхливо подплашените коне. Дръпна ги нетърпеливо и още повече раздразни животните. Другите войници от ескорта ги наобиколиха и започнаха един през друг да дават съвети как да се справят с положението.
— Побързайте, момчета! — извика капитанът. — Дръжте ги здраво и не им позволявайте да се отклонят от пътя! Ако някое от колелата се закачи за дебел клон, ще се счупи!
Войникът отчаяно се опитваше да насочи конете в широкия коловоз. Ала докато той теглеше животните в една посока, коларят дърпаше юздите в противоположната.
— И двамата сте дървени глави! — ядоса се капитанът и нареди на трети войник да им се притече на помощ.
Едното колело на каручката пропадна в дълбоката бразда. Чу се силен трясък. Изабела и Матилда изпищяха и се хванаха здраво за дъските. Кошниците и сандъците се разпиляха, колата се наклони опасно на една страна.
— Какво стана? — извика стреснато Изабела и избута настрана кошниците, които бяха нападали върху краката й. Капитанът провря глава под платнището.
— Добре ли сте, господарке? — попита загрижено той.