— Аз съм добре, но с колата стана нещо. Скърцането беше страшно.
Тя пролази напред, като се държеше за дъските, и скочи от колата. Един от войниците беше коленичил до колелото, което се бе извило в неестествен ъгъл спрямо оста.
— Оста е счупена, Ваше височество. Опасявам се, че трябва да направим принудителна почивка.
Изабела се намръщи недоволно. След ужасното преживяване в селото единственото й желание беше възможно най-бързо да стигне до замъка на баща си.
— Кой може да поправи оста? — попита нервно тя.
— Не знам още. Първо трябва да разтоварим колата, за да я измъкнем от коловоза. Едва тогава ще се разбере можем ли да я поправим тук.
— Само това липсваше — изохка Изабела и Матилда отново захленчи тихичко. — Я се стегни — изсъска й гневно тя и веднага прехапа устни. Матилда имаше нужда от съчувствие. Очевидно беше в шок след страшната гледка в селото. Отиде при нея и я прегърна закрилнически. — Няма нищо, миличка — пошепна утешително тя.
Матилда избърса сълзите си и двете застанаха в края на пътя. Коленичиха в тревата и произнесоха кратка молитва. Изабела извади амулета на свети Мартин и го стисна с две ръце. Закрилникът на манастира щеше да ги подкрепи в бедата.
Войниците слязоха от конете и се заеха да разтоварват колата. Вързаха конете за близките храсти, измъкнаха набързо кошниците и сандъците изпод платнището и ги струпаха в края на пътя.
Когато колата се опразни, един от войниците се пъхна отдолу, за да разбере каква е повредата. Изабела прекъсна молитвата си и клекна до него.
— Е, как е, можете ли да поправите оста? — попита загрижено тя.
— Оста е счупена. Трябват ни инструменти. Почти сигурно е, че днес няма… — Войникът млъкни изведнъж. Чу се тихо, остро изфучаване и младият мъж падна по лице. Изабела с ужас забеляза стрелата, която стърчеше от гърба му. Изправи се бързо и изпищя.
В следващия миг от всички страни връхлетяха тъмни, облечени в дрипи фигури. Изабела чу металния звън на извадени мечове и грозен рев на мъжки гласове. Още един войник от ескорта падна до нея, улучен от смъртоносна стрела. Малко по-нататък лежаха още двама. Зад завоя се водеше битка. Мръсна ръка посегна към нея.
— Изчезвай! — изпищя тя. Успяла да запази присъствие на духа, изтръгна меча от ръката на лежащия в краката й войник и се обърна. Стисна дръжката с две ръце и се учуди от тежестта на оръжието. Удари с все сила непознатия нападател и очевидно го рани, защото той изохка и политна назад.
— Света майко божия — пошепна ужасено младото момиче, — раних човек!
Покрусена, тя отпусна меча. В същия миг я обкръжиха черни фигури. Огледа се трескаво. Не се виждаше нито един от войниците на баща й. Четирима лежаха мъртви на пътя, останалите бяха изчезнали. До колата стоеше парализираната от страх Матилда с восъчнобяло лице и широко отворени очи.
— Виж ти какво съкровище имало тук! — изграчи дрезгав глас, фигурите направиха крачка към нея и протегнаха жадно мръсните си пръсти.
— Назад! — извика отчаяно младата жена и светкавично развъртя меча. Стената от черни фигури се отдръпна. Изабела направи още няколко движения, за да ги държи на разстояние. С ужас усети, че ръцете й бързо отслабваха. Проклетият меч беше много тежък. Стисна здраво очи, надявайки се да отклони кошмара.
— Не смейте да я докосвате! — извика дълбок, мелодичен мъжки глас. Изабела отвори очи и се олюля. На пътя стояха двама рицари. И двамата носеха прости плетени ризници под кожени нагръдници. Скромните им жакети бяха стегнати на кръста, наличниците на шлемовете бяха спуснати.
Изабела въздъхна облекчено. Свети Мартин й бе изпратил двамата рицари в решителния миг! Изпрати безмълвна благодарност към небето и отпусна меча. Дрипавите фигури страхливо се отдръпнаха и застанаха на почтено разстояние.
— Небето ви изпраща! — извика щастливо Изабела.
— Така ли мислите? — отзова се единият рицар и спря коня си. Другарят му скочи от седлото, но и двамата останаха на завоя.
Изабела очакваше, че след като битката е приключила, двамата рицари ще свалят шлемовете си и ще се представят. Потърси герб, който да разкрие идентичността им, и остана безкрайно изненадана: нито един от двамата не носеше герб, знак или определен цвят. Нищо не издаваше произхода им.
В сърцето й се надигна страшно подозрение и тя стисна с все сила дръжката на меча. Нямаше да се предаде без борба.
— По-добре вижте какво има в сандъците — чу тя гласа на рицаря на коня, който поради спуснатия наличник звучеше металически. В дясната си ръка стискаше дълъг двуостър меч. Изабела с ужас отбеляза, че острието е изцапано с кръв. Рицарят остана спокойно върху тъмния си жребец — загадъчен в обикновеното си сивокафяво наметало.