Вторият рицар беше облечен също така просто. Върху плетената ризница носеше вехт жакет в сивозелен цвят, стегнат на кръста с кожен колан. Мечът му беше в ножницата. Отдясно на колана му висеше дълга кама. Главата му бе увенчана от леко коничен шлем, наличникът беше спуснат. Шлемът беше без украса и каквито и да е отличителни знаци.
Изабела преглътна тежко. Бяха паднали в лапите на рицари разбойници!
— Кой смее да се изпречва на пътя ми? — извика тя, опитвайки се да придаде твърдост на гласа си. — Аз съм дъщерята на княза!
— Моля ви, Изабела, не казвайте нищо повече! — изплака зад нея Матилда. В мига, когато дрипавите мъже се отдалечиха от Изабела, за да преровят сандъците, тя бе изтичала да се скрие зад гърба на приятелката си.
— Как така? — отзова се гневно Изабела. — Трябва да знаят с кого си имат работа и че това ще е последното им мерзко дело!
Пожъна оглушителен смях, както от двамата рицари, така и от дрипльовците около тях. Матилда се вкопчи в раменете й и затрепери с цялото си тяло.
— Не прекалявайте с приказките, уважаема госпожице — отбеляза спокойно рицарят и направи няколко крачки към нея.
— Нито крачка напред или ще ви насека на парчета като печен паун! — изкрещя Изабела и околните отново избухнаха в смях.
— Смела е, трябва да й се признае. — Рицарят продължи спокойно напред и Изабела вдигна заплашително меча.
— Назад! — изсъска тя.
— В сандъците има само платове, олтарни покривки, плодове, вино и сладкиши — изрече една от тъмните фигури и показа на рицаря няколко скромни женски одежди. Той поклати глава.
— Значи няма нито пари, нито накити? Невъзможно! Където има жени, има и накити! — извика ядно рицарят. — Продължавайте да търсите! Сигурно са ги скрили.
Изабела изкриви устни в язвителна усмивка.
— Има дълго да търсите — изрече развеселено тя. — Ние идваме от манастир, а там не носят накити.
Рицарят явно се стъписа.
— Монахини ли сте? — попита смутено той.
— Да! — извика Матилда.
— Не! — отговори гордо Изабела. Матилда я ощипа болезнено по гърба.
— За бога, Изабела, не издавайте коя сте! — изсъска в ухото й тя. — Ще ни вземат като заложници и ще искат откуп от баща ви. По-точно ще вземат само вас, защото аз не струвам нищо. Мен ще ме пронижат с мечовете си или ще ми отрежат главата.
— Глупости! Сигурна съм, че се страхуват от баща ми. Той ще изпрати войниците си да ги заловят и да ги предадат на съда. Убедена съм, че не търпи в земите си разбойници и убийци.
— Не приличат на монахини — отбеляза рицарят на коня, — макар да са облечени просто. Не мога да разбера защо две млади и красиви дами пътуват сами.
Бузите на Изабела се обагриха в червенина. Никога не беше чувала комплимент от мъжки уста. Първият мъж в живота й, който й направи комплимент, е разбойник! Тя размаха заплашително тежкия меч.
— Очевидно крият нещо, след като са се облекли подчертано просто. Искат да останат незабелязани. Какво носиш на шията си?
Рицарят протегна ръка към амулета на свети Мартин. Изабела бе забравила да го скрие под наметката след последната молитва.
— Не смей да го докосваш! Това е закрилникът ми свети Мартин! Получих го като подарък за сбогом от майка Долороза от манастира „Свети Мартин“!
— Свети Мартин? — повтори рицарят на коня и се надигна неспокойно на седлото. — Колко подходящо!
Изабела не разбра какво искаше да каже. Трябваше на всяка цена да попречи на другия рицар да вземе амулета й. Когато той отново посегна към шията й, тя замахна с меча към рамото му. Той без усилие избягна удара, но очевидно остана много учуден от решителността й.
Рицарят на коня протегна кървавия си меч напред. В първия миг Изабела го погледна слисано и забрави за нападателя. С две големи крачки другият рицар се озова до нея и сграбчи грубо китките й. Изабела извика от болка и изпусна оръжието. Едва сега, когато рицарят застана съвсем близо до нея, тя видя колко е грамаден.
— Защо не извадихте меча си, за да се защитите, както подобава на рицар? — изсъска тя и разтърка китките си. Зад наличника прозвуча развеселен смях.
— Не е нужно. Не кръстосвам меч с малки момиченца. Те стават за по-приятни неща…
Изабела отново се изчерви до корените на косите. Какво безсрамие! Рицарят посегна към амулета и откъсна верижката от шията й.
Матилда едва успя да задържи господарката си, която беше готова да се нахвърли върху нахалника с голи ръце.
— Пусни ме, глупачке! — изкрещя Изабела и я блъсна ядосано.
— Според мен тази млада дама е много по-разумна от вас, скъпа госпожичке — отбеляза рицарят и окачи верижката на окървавения меч, който беше протегнал другият рицар. После се обърна и се запъти обратно към коня си.