Рицарят на коня взе верижката и пъхна меча си в ножницата. Огледа замислено медальона и дори вдигна наличника си, за да го види по-добре.
— Наистина е свети Мартин — промърмори той.
Вторият рицар възседна коня си и се приведе към него.
— Може би малката не лъже. Може би наистина идват от манастира.
— Възможно е. Олтарните покривки, сладкишите, виното, библиите, ленените платна, женските дрехи, билковите микстури — всичко това мирише на манастир, не на княжески двор. Не носят накити, парите им са малко…
— Какво ще ги правим? — попита по-едрият от двамата рицари.
Другарят му изпъна гръб.
— Приберете всичко в сандъците и ги вземете! — извика на бедняците той. — И пуснете момичетата да си вървят.
— Защо да не ги вземем за заложници? Може би тя наистина е дъщерята на княза и ще я използваме, за да го принудим най-после да ни…
— Ами ако не е? — прекъсна го сърдито другият. — Ще имаме само две гладни гърла повече.
Рицарят подкара коня си и мина съвсем близо до Изабела. Тя вдигна глава към него — и погледна в две прекрасни, сияещи сини очи. Отдръпна се като ударена от гръм, но не беше в състояние да отдели погледа си от неговия. За няколко мига очите им се потопиха едни в други — мигове, които се сториха на Изабела цяла вечност. Безсилният й гняв от коварната засада отстъпи място на странна възбуда, която не можеше да си обясни. Задиша тежко, накъсано и несъзнателно прокара език по пресъхналите си устни. Рицарят я гледаше втренчено и Изабела изведнъж повярва, че в очите му свети неземна, божествена светлина като в скъпоценни камъни. Докато стоеше като закована, с лице вдигнато към неговото, той изведнъж хлопна наличника си, обърна рязко коня и махна с лявата ръка на другаря си да го следва. Дрипавите фигури моментално изчезнаха с плячката си между дърветата. Зад завоя се чу тропотът на препускащите коне. После се възцари дълбока тишина.
2.
Болезнен вик раздра тишината. Изабела потрепери и лицето й стана смъртнобледо.
— Матилда, как можа да ме уплашиш така! — извика сърдито тя. — Помислих си, че умирам!
— И без това ще умрем! — изплака Матилда и отчаяно закърши ръце. — Оставиха ни сами в тази пустош! И колко мъртви има наоколо! — Тя се разрида отново и плака, докато Изабела й залепи шумна плесница.
— Млъкни веднага, истеричка такава! — изкрещя вбесено тя. — Вместо да ревеш, по-добре помисли как да се спасим!
Матилда я зяпна с отворена уста. Никога досега не беше чувала Изабела да крещи, принцесата не си беше позволявала да я удари даже когато бяха малки деца и си играеха по поляните около крепостта и край потока. А колко беше хубаво, докато изследваха замъка, изпълнени с безгрижен откривателски дух…
— Няма спасение за нас — възрази Матилда и изпрати отчаяна молитва към небето. — Света майко божия, смили се над нас, изпрати ни в царството небесно, където ще намерим вечен покой, ще се спасим от жестокия свят и от ужасните хора, които нападат и убиват ближните си, които са обрекли душите си на дявола…
— Не ме ли чу? Заповядах ти да млъкнеш! — изкрещя Изабела, сграбчи я за раменете и я раздруса здраво. — Аз нямам намерение да отивам на небето! Първо ще погребем мъртвите войници.
— Какво? — изплака Матилда. — Не мога да пипам трупове!
Изабела стоеше насред пътя и трепереше. Роклята й беше омазана с кал и скъсана на няколко места, докато Матилда страхливо държеше наметката си нависоко, за да не я изцапа.
— Това е нечувано! — извика Изабела. — Що за сестра си ми ти, след като искаш да ме пратиш на небето?
Матилда изплака и се хвърли да я прегърне.
— Готова съм да дам живота си, за да запазя вашия, Ваше височество — изрече през хълцанията тя.
— Сега ли, когато всичко свърши? — Изабела я бутна доста грубичко настрана. — Стегни се и помисли за християнския си дълг. Тези смели мъже умряха за нас. Не само за мен, а и за теб! Трябва да ги погребем.
— Не е ли достатъчно да се помоля за тях?
— Не! Хайде, хващай се на работа, преди да съм загубила самообладание!
Матилда неохотно й помогна да съберат мъртвите войници под едно дърво. Не можеха да ги погребат, защото нямаха лопати да изкопаят гроб, затова ги замъкнаха до едно блатисто място недалеч от пътя, където предоставиха бедните мъже на земята. Оказа се, че един от войниците е жив. Той стенеше и се търкаляше в тревата.
Изабела го успокои с нежни думи и огледа раните му. Видя дълбока, но не опасна прободна рана в рамото и следа от силен удар в другата ръка.