Мартин се спъна в нападалите камъни и падна назад в горящата сграда. Само след миг върху него се стовариха пламтящи греди.
— Не! — Безумният писък на Изабела сложи край на бъркотията в двора. Тя се спусна като вихър по тясната стълбичка, хвърли се към горящата къща и се опита да разбута гредите с голи ръце.
Гундрам я издърпа грубо от огъня.
— Махни се оттам, глупачко! Той е вече в ада. Не можеш да го спасиш. — И избухна в подигравателен смях.
— Ти си дявол, сатана! — изплака тя й се нахвърли с юмруци върху него.
Усети хладната броня под пръстите си и потръпна от металния звън, който издаваха ударите й.
Гундрам стоеше пред нея широко разкрачен, твърд и непоколебим като скала, и се хилеше. След малко я сграбчи за ръката и я повлече навън.
Метна се на коня и я сложи пред себе си на седлото. Подкара едрия жребец с шпорите и излезе в галоп през зеещата порта.
— Назад! — изрева той на хората си.
Спря едва на малката полянка сред гората и пусна Изабела на земята. Войниците се събраха около него, за да се погрижат за ранените. Мъртвите бяха изоставени.
Изабела не помръдваше. Лицето й беше застинало в бяла маска. Не забелязваше като става наоколо. В гърдите й тежеше оловна празнота. Всичко в нея беше изстинало, всички чувства бяха мъртви.
Не се учуди, когато доведоха красивата бяла кобила, подарък от баща й за рождения й ден. Гундрам очевидно е бил сигурен в победата си, щом беше довел и коня й. Защо всъщност? — запита се изведнъж Изабела, но мислите не й се подчиняваха. Сърцето й беше обвито в лед, парализираща тежест сковаваше крайниците й. Позволи да я вдигнат на коня, защото нямаше своя воля. Когато потеглиха, невиждащият й поглед се устреми напред. С всяка миля, която я отдалечаваше от пушещите руини на разбойническото гнездо, болката в душата й растеше. Отчаянието я стискаше за гърлото. Мартин! Изведнъж всичко й стана ясно. Тя го обичаше! Сладката болка, която усещаше, щом го видеше, дори само при мисълта за него, мъчителният копнеж, горещината във вените, жаравата в утробата й — това не беше плътска наслада, не беше обикновена похот, а истинска любов. Той я владееше цялата. Усмивката му, нежността, смелостта, дързостта — и любовта му!
Разтърсиха я силни хълцания и тя опря глава върху високия ръб на седлото.
Гундрам я наблюдаваше отстрана и се подсмиваше. Изабела беше получила жесток урок и известно време щеше да страда. Дано случилото се да беше укротило буйния й нрав.
В края на пътя към небето стърчеше огромно колело. Изабела с ужас разпозна дребна фигура, чиито крайници бяха счупени и прекарани през спиците на колелото. Побиха я тръпки, когато позна виненочервената рокля и буйната черна коса, която вятърът развяваше свободно.
— Констанца! — пошепна задавено тя и притисна юмруци към устата си. — Какво са ти направили?
— Така постъпваме с предателите — отговори Гундрам и спря коня си. — Погледни я добре и запомни как се наказват предателите!
— Кого е предала? — попита с пресекващ глас Изабела.
Гундрам се ухили подигравателно.
— Как кого? Мартин! Как мислиш, от кого научих къде се намира убежището на прокудения и колко хора е събрал около себе си? Това беше детска игра!
— Защо сте я убили?
— Ти си глупачка! — Гундрам се намръщи гневно. — Предателството си е предателство! Може би трябваше да я възнаградя? Знам, че ти си я прогонила от леглото на Мартин!
Изабела се взря с безсилна ярост в лицето на рицаря. Стомахът й се сви на топка и тя повърна точно пред него. Не се опита да скрие отвращението си. То беше за него!
13.
Тихо, със смутени лица Маргарет, Розамунда и Виктория влязоха в стаята на Изабела и положиха върху леглото богато избродирана рокля от копринено кадифе. Това беше сватбената й одежда, поръчана лично от Гундрам за големия ден. Ала Изабела не удостои прекрасното творение от кадифе и коприна дори с един-единствен поглед. Стоеше до прозореца и се взираше в далечината. Момичетата стояха безпомощно зад нея. Никой не се радваше на предстоящата сватба, защото булката беше безкрайно тъжна. Принцесата седеше безволно в строго охраняваните си покои, очите й бяха зачервени и подути, но вече нямаше сълзи. Празно, изтощено тяло обгръщаше измъчената й душа.
Треперещите й устни се раздвижиха и гласът й отекна дрезгаво и сухо:
— Не знаех какво означава любовта, докато не срещнах Мартин. Няма друг мъж като него. Едва сега знам какво е истинска любов. Не романтични мечтания и копнеж по далечен, нереален образ, а страстна болка, която те привлича към другия човек като огромен магнит. Любовта е най-могъщото чувство, тя изключва всички други сетива. Как бих могла да живея редом с друг мъж? — Тя изплака болката си пред яркия летен ден и си пожела светът да се превърне в прах и пепел.