Маркъс се засмя.
— Освен това съкровището на Уиндъм е част от наследството.
— Кое?
— Баща ми говореше за него като за тъмна тайна, която никой друг не бива да узнае. Гласът му винаги се снижаваше до шепот, сякаш някой можеше да го чуе. Казваше, че някога ще се върне, ще го открие и ще станем по-богати от китайските императори.
— Никога не съм чувал за съкровище. Нито баща ми, нито предишният граф са споменавали за него или поне на мен не ми е известно. Много любопитно. Баща ти обясни ли ви за какво съкровище става дума?
— Не мисля, че и той е имал точна представа, въпреки че говореше за злато, скъпоценности и неща от тоя род. На майка ми са известни тези части от загадката, които той е успял да разгадае, преди дядо ни да го изхвърли оттук. Много отдавна било заровено, казваше, по време на управлението на Хенри VII25, когато бъдещият Хенри VIII26 бил още момченце. Богатства, които въображението е неспособно да си представи, изцяло принадлежащи на рода Уиндъм. На следващата седмица му щукваше да разправя, че богатството е заровено по времето на Хенри VIII или Елизабет. Как да разбереш истината?
Маркъс осъзна, че слуша разказа му като омагьосан от приказка и му е необходимо да се отърси, за да дойде на себе си. Тревор продължи невъзмутимо.
— Известно ти е, разбира се, че леля Гуенет и баща ми си пишеха до смъртта му, а после майка ми продължи кореспонденцията.
— Нямах и понятие. Но аз не съм стъпвал в имението за петте години, откакто Чарли и Марк умряха. Върнах се след смъртта на чичо, за да заема мястото му. Съкровище от шестнадесети век, а? Звучи ми като приказка.
— Както и на мен. Но майка ми вярва в нея.
— Ще се връщаме ли в имението?
Тревор кимна и се усмихна.
— Хич да не е, мога само да си седя и да гледам Херцогинята. Красотата и добрината й могат да стоплят всяко мъжко сърце.
— Имаш нужда от очила — каза Маркъс, обърна коня си и заби пети в хълбоците му. Двамата изминаха мълчаливо един до друг пътя до Чейз Парк.
XIV
Маги закопча на шията на Херцогинята огърлицата с перли, принадлежала някога на Елизабет Кохран, отдръпна се и я заразглежда в огледалото.
— Божичко! — възкликна Маги, съзирайки собственото си лице, отразено над това на Херцогинята, обрамчено от ослепително червена коса, и доволно тръсна буйните си къдрици.
Херцогинята се усмихна, без да бъде сигурна за коя от двете се отнасяше възклицанието. Пръстите й леко преминаха по перлите, сякаш ги галеха.
— Майка ми казваше, че тези перли често трябва да се допират до плът, в противен случай губят блясъка си.
— Божичко! — отново каза Маги, докосвайки една от перлите. — Тия топченца сигурно са стрували цяло състояние на негова светлост.
— Вероятно си права, Маги.
— Никога не съм допускала, че нечия коса може да е разкошна колкото моята, но вашата е доста прилична, дори и с тоя неприятен черен цвят, или може би точно заради него, защото кожата на лицето ви е по-бяла от сирене. Да, цялата тая черна коса разсейва вниманието, а то е важно за сцената.
— Благодаря ти, Маги. Сигурно имаш право.
— Ами да, вие си изглеждате доста добре, даже ако кажа, че сте красива, ще попресиля съвсем мъничко, но съм сигурна, че и негова светлост е на същото мнение.
— Мислиш ли, че и за негова светлост звучи попресилено, Маги?
— Кое, Херцогиньо?
Маркъс беше застанал в рамката на отворената врата, съединяваща спалните им. Херцогинята застина, неспособна да откъсне поглед от него. Облечен беше безупречно във вечерен черен костюм, с бяла ленена риза и шалче, вързано без съмнение от магьосническите пръсти на Спиърс. Гъстата му черна коса се завиваше по краищата, падайки върху шалчето. От сините му очи вееше мраз. Тя се опита да му се усмихне, да се усмихне на мисълта, че съпругът й е тук, при нея и че когато спят, ги дели само една тънка врата, а и сега дори са заедно и той я наблюдава. Съумя да каже със спокоен тон.
— Маги твърди, че мога да мина за повече от добре изглеждаща, ако само малко се попреувеличи.
— Точно така, милорд, и вие, като неин съпруг, няма да преувеличите много, ако кажете, че е красива.
— Така ли? Не знам. Попрекалила си с комплиментите, Маги. Сега можеш да ни оставиш.
— Минутка, милорд — каза Маги, пренебрегвайки факта, че нареждането дойде от самия граф. — Нека обвия раменете й с този хубав шал. Вечерно време си е студено и не бих искала тя да измръзне. Готово, Херцогиньо. Страхотно изглеждате. Нямам никакви възражения в този ви вид.
25
Хенри VII (1485–1509) — английски крал, основоположник на династията па Тюдорите. — Б.пр.
26
Хенри VIII (1509–1547) — син на Хенри VII и привърженик на абсолютната кралска власт. — Б.пр.