— Ще отстъпи засега, но много ще внимава. Няма друг избор, както ни увери… знаеш кой.
— Представи си само! Най-могъщият човек на Цербер, единият от Четиримата владетели на Диаманта и вероятно сред най-страшните властници в човешката история, а се бои до смърт!
— Или пък от смъртта — отвърнах аз. — Време е да си събираме багажа.
Деветнадесета глава
Последната дяволия
Думония и компютрите му бяха съставили внушително досие на Лару през годините — още от появата му на Цербер. Подобно на всички твърде овластени хора, диктаторът най-много се страхуваше от убийство или случайна злополука. А на тази планета, предлагаща възможност за безсмъртие, той се чувстваше почти всемогъщ, но да си като бог и все пак смъртен е непоносимо. Тялото на робот би било почти абсолютна застраховка срещу всякакви нежелани обрати. Освен това би му позволило да напуска и да се връща в Диаманта на Уордън по свое желание. Лару искаше да постигне могъщество, непознато досега дори за нашата разпростряла се из галактиката раса. Заобиколен от малка армия послушни органични роботи, щеше да стане практически неуязвим. Свободен от слабостите и нуждите на човешката плът, надарен със съзнание, равняващо се по бързина с най-мощните компютри, той би се превърнал в невъобразимо чудовище.
Явно разбираше открилите му се възможности, а според изводите на Думония това означаваше, че задължително ще поеме всеки свързан с тях риск. Към подтиците му се прибавяше и скорошното убийство на друг Владетел, от когото явно се бе страхувал… значи не можеше да се съпротивлява дълго на изкушението.
А за мен бе естествено да предъвквам подозрението си, че психиатърът играе твърде голяма роля в решенията ми. Срещахме се заради Дилън и Санда (явно бе се постарал да ме насочат именно към него), още преди да науча за проекта „Феникс“. Чудех се колко ли пъти Думония ми е подсказвал ненатрапчиво какво е най-добре да направя.
Не че беше особено важно в момента. Предстоеше всичко да свърши — благополучно или… трагично за нас. Дори за миг не се съмнявах, че докторът беше се погрижил за себе си при какъвто и да е резултат. Предполагах и още нещо — ако се провалим, някой междузвезден кръстосвач ще се окаже достатъчно наблизо, за да стовари цялата си мощ върху острова на Лару.
С Дилън прекарахме почти цяла седмица в Замъка. Наслаждавахме се на почивката въпреки зоркото наблюдение на скенерите и ченгетата. Тя бе очарована от огромната поляна, от музеите, претъпкани с откраднати ценности. А аз имах удоволствието да й обясня историята на много от тези прекрасни предмети.
Още след пристигането си бяхме отведени при доктор Мертън, която проведе няколко теста, за да се увери в психоблокировката на внушената ни информация. Не блъфирахме и тя веднага го потвърди.
Освен това й съобщихме, без да разбираме какво казваме, сведения за оборудването, с което да проведе препрограмирането. Мертън тутакси схвана всичко и ни увери, че системата ще е готова скоро.
Накрая, без никакво предупреждение, на поляната кацна голяма аерокола. Пак излязоха петима, но съвсем различни от предишния път. Дилън ги оглеждаше любопитно през прозореца. Момче и момиче в пубертета. Корава жена към четирийсетте с къса сивееща коса. Нисък жилав мъж с много мургава кожа. И млад наперен бизнесмен в безукорен костюм, с черна козя брадичка.
— Ама че колекция има Лару! — възкликнах възхитен. — Тези ги виждам за пръв път.
— Дори ходят еднакво — отбеляза Дилън. — И жените — точно като мъжете.
— Да, добри актьори са. Даже май прекалено.
— Е, как ще разпознаем истинския Лару? И можем ли да сме сигурни, че той изобщо е тук?
— Много просто — отвърнах. — Накрая той ще е последният, който още мърда.
Полицаите ни предадоха заповедта и ние веднага се спуснахме долу. Петимата новодошли заедно с Боген и Мертън ни чакаха в лабораторията, където бяха поставени точно пет стола.
— Дори краката си кръстосват еднакво — прошепна жена ми и аз едва сдържах кикота си.
Този път самоувереният мъж с брадичката говореше от името на всички.
— Ето го пак и Куин Жанг. Нямах намерение срещата ни да се повтори, но се оказа неизбежно.
— Ще се постарая да не бъдете недоволен.
— Дано! — изръмжа той. — Не понасям хора, които стават незаменими. Би трябвало да разбирате защо.
Кимнах небрежно.