— Няма да ви мамим — уверих диктатора. — Спомнете си, че и ние имаме какво да спечелим. Двамата сме единствените, които не бива да се превръщат в роботи. Значи, като му дойде времето, ще разчитаме на вас за нови тела.
— Дано говорите сериозно.
В гласа на пубертетчето прозвуча същата недвусмислена заплаха, която вече познавах.
Чакахме нетърпеливо.
Поредната изненада — Лару си бе избрал съвсем обикновено тяло. Мъж с всички признаци на стандартен тип от цивилизованите светове, който би се загубил неразличимо в тълпата.
— Разумно! — прошепнах на Дилън. — Защо му е да привлича вниманието?
— Не изглежда зле — заяви тя, след като го огледа критично. — Даже малко прилича на тебе.
— Страшно съм ти благодарен за сравнението…
Скоро и момичето бе вкарано на количка в съседната зала. Не губихме повече време, а се настанихме отново под шлемовете, напрегнахме се и прехвърлихме неизвестните ни команди в избраното от Лару тяло. То също веднага бе пренесено в другото помещение.
Запълвах си времето с разглеждане на лабораторията, като задавах ненужни и безсмислени въпроси на Мертън. Нещо ме човъркаше. Владетелят отстъпи прекалено лесно. Имаше някакъв полъх на гнило. Доста се измъчих, докато стигна до обяснението, но побързах да смотолевя към Дилън:
— Пак хитрее. Не му се връзвай.
Тя смръщи вежди и заговори толкова тихо, че едва я чувах:
— Как разбра?
— Онова снощи беше камера, сигурен съм. Сега е мощен лазер. И ей там също.
— Не бяха ли лазери и вчера?
— Не. Иначе щяха да ги използват в препичането на красавеца.
— Значи Лару си е сменил тялото през нощта.
— Ъхъ. Досетливо копеле. Не се издавай, просто запази спокойствие. В ръчичките ни е.
Той беше на ход, а ние не биваше да правим нищо.
След около час върнаха новото тяло в лабораторията и го събудиха по същия начин. Поне този път си запушихме ушите преди оглушителния звън на гонга. Мъжът скочи от количката и се огледа смаян.
— Не очаквах това!
Мертън веднага застана пред него.
— Активиращ код АЖ 360.
Той постоя, засмя се и завъртя глава.
— Не става. Усещам само лек гъдел, когато го казваш, все едно нещо иска да се измъкне на свобода, но е оковано. — Шумно въздъхна. — Сега разбирам напълно Самаш. — Погледна Мертън. — Нямаш си представа какво е да… О, забравих. Познато ти е, разбира се. Това е… невероятно! — Обърна се към нас — Да, кодовете ви действат. Но каква мощ само! За мен е напрежение да забавям мисловните си процеси и да говоря с вас. Всяка клетка в тялото ми живее! И мисли! И ми се подчинява! Силата във всяка една от тях е смайваща. Дори аз не знаех истински досега колко приспособими и гъвкави са тези тела. И няма никаква болка! Човек изпитва нещо неприятно още от мига на раждането си. Живеем с болката всеки миг. Почти се плаша от подобна липса на страдание!
— Питам се обаче — подхванах внимателно, — щом онези пришълци са толкова прозорливи, как са допуснали такава дупка в програмите на роботите?
Този въпрос наистина не ми даваше мира.
Мъжът сви рамене.
— Не мога да си го обясня. Това тревожеше и мен. Но не и сега. Вече нищо — добави той мрачно — не може да ми вдъхне страх. Нищо и никой. — Отново се вторачи в нас. — Сега искам отговор! Кажете ми поне една причина да ви оставя живи дори още минута!
Дилън ме погледна неуверено. Почти прочетох мислите й: „Сигурен ли си все пак, че този не е Лару?“
— Имай ми доверие — прошепнах й и заговорих на фалшивия Владетел. — Нужна ви е застраховка. — Надявах се да не се досети за смисъла в погледа на Дилън и моите думи. — Спомнете си Самаш. И робота, когото разкриха в Командването на военните системи. Да, не е лесно да ги унищожиш. Превъзхождат хората? Несъмнено. Но безсмъртни ли са? Не. А аз дори си мисля, че знам как пришълците са се обезопасили срещу провал.
И Мертън, и „Лару“ ме изгледаха пронизващо.
— Продължавай — заповяда той.
— Капанът е във все същите тела. В роботите. Ще се износят някога. Задължително, независимо колко са могъщи. Какво пречи някоя частичка от програмите, които не посмяхме да пипнем, изведнъж да прекрати всички жизнени функции след предварително заложен срок?