Лару и Боген се запътиха нанякъде, а аз и Дилън се качихме до жилищния етаж.
Вече никой не ни следваше по петите. Настанихме се насред поляната, наслаждавахме се на слънцето и топлината. Съблякохме се и легнахме в тревата.
— Наистина ли вече дърпаме конците на Владетеля? — изумено промълви Дилън след малко.
— Не съм сигурен. След месец ще знаем. Ако напусне жив острова, значи е истинският. Ако не… Ще повтаряме същото, докато хванем когото трябва. Все пак мисля, че този е Лару.
Тя се кикотеше.
— След месец. Имаме цял месец! Само двамата тук, където ще угаждат на всеки наш каприз. Каква отмора ще бъде! А после…
— Всичко е наше, скъпа. Целият Цербер е наш. Добрият стар доктор Думония…
Тя ме погледна стъписано.
— Кой?!
— Доктор Ду… о, защо ли пък точно за него се сетих?
Тя тръсна глава.
— Все едно. Вече нямаме нужда от психиатър. Може би… само за да махне принудата да докладваш от главата си.
— Е, надявам се и доктор Мертън да се справи с тъй лесна задача.
Тя се обърна към мен.
— Знаеш ли защо толкова те обичам? Всичко свърши сам! Без никаква помощ отвън! Ти си невероятен!
— Не, Конфедерацията трябваше да се включи в плана…
— Ами! Ти знаеше нещата предварително. Всяка една от твоите смахнати, безумни интриги успя. Само за година от изгнаник стана истинският Владетел на Цербер.
— Ха, значи това прави и теб Владетелка!
Тя полежа лениво и изведнъж каза:
— Чудя се дали ще шокираме особено някого, ако се любим тук?
— Наоколо има само роботи, а вече ги разбрахме колко струват.
Дилън се засмя.
— Ах, колко възмутително… Нали някой ни предложи всеки от нас да има и другия в главата си? Кой беше, между другото?
Поклатих глава.
— Много време мина оттогава. Не помня. И не е важно. Но защо се сети точно за това?
Тя продължаваше да се смее.
— Защото не е нужно. И без това вече съм част от тебе. И ти от мен. Поне знам, че не мога да не мисля за теб.
КРАЙ НА ДОКЛАДА. ДА БЪДЕ ПРЕДАДЕН ЗА ОЦЕНКА. КРАЙ НА ИЗЛЪЧВАНЕТО.
Епилог
Наблюдателят махна шлема от главата си и изпъшка. Знаеше добре как изглежда в момента — преуморен, изчерпан, дори твърде остарял за годините си.
— Все още не си спокоен — отбеляза компютърът. — Не мога да разбера какво те смущава. Блестяща победа, може би дори решителната за нас. Вече ще имаме свой агент сред Четиримата владетели.
Мъжът не отговори веднага. Компютърът го дразнеше, а не знаеше как да си обясни това. Агентите и придадената към тях апаратура обикновено си подхождаха напълно; преди той дори смяташе, че ужасно си приличат с тази машина. Студени, освободени от чувства, логични — идеалният екип! Чудеше се дали в момента изпитва непоносимост към самия компютър, или просто вижда в него отражение на доскорошното си „аз“… и затуй образът във въображаемото огледало е непоносим? Не беше сигурен, но умът му се вкопчи в думата „доскорошно“. Любопитно. Защо точно нея използва? Толкова ли се бе променил?
„Не съм се променял изобщо!“ Стиснатият до болка юмрук се стовари върху облегалката на креслото. „Те се промениха, а не аз!“
„Но те са ти“, с укор си напомни веднага.
Какво ли правеше задачите им толкова необикновени? Вярно, планетите бяха несравнимо по-чудати от световете на стоманата и пластмасата, с които бе свикнал, но не особено странни в сравнение с някои места по границата. Досега нищо не бе успяло да му повлияе. Какво имаше в този Диамант?
Може би обяснението се криеше във факта, че неговите двойници попаднаха там завинаги. Никакво връщане, освобождаване от излишната памет и спокойно очакване на следващата задача. Никакво потапяне за пореден път в най-големия лукс, който можеше да предложи Конфедерацията. Последна мисия. И оттук нататък — работа само за себе си.
Откакто се помнеше, бе му внушавано винаги да мисли за общността. За благото на възможно повече хора. За опазването на цивилизацията от вътрешни заплахи. Набиваха му в главата, че щом животът на мнозинството се подобрява, не е толкова страшно, ако се наложи някои да умрат, пък били те и невинни, пък било и… населението на цяла планета.
Но дали все още вярваше в това?
Изкуствени светове… Не раждаха ли те и изкуствени хора? Прав ли беше Думония? Дали пришълците се оказаха толкова опасни, защото ние сме се превърнали в нещо безжизнено?