От отговора, който щеше да даде на Пулон, зависеше много. Ако вземе грешно решение, нямаше да му позволят да остане в Галия още някоя и друга година — щеше да сподели съдбата на Сервий Сулпиций Галба, който се беше провалил в похода си през високите Алпи и не бе помолен да остане. На сенатските послания не можеше да се вярва — всичките бяха пълни с хвалебствия за Галба. Всеки с достатъчно опит във военното дело обаче щеше да се досети от тях, че Галба не е оправдал очакванията на Пълководеца.
— Не мисля — отвърна накрая той на Пулон, — че ще навреди, ако Цезар научи. Ако греша, ще приема порицанието, което заслужавам. Ала някак си, Пулоне, аз знам, че не греша! Да, веднага ще пиша на Цезар.
В последвалите събития имаше известна доза добър и известна доза лош късмет. Хубавото бе, че нервните още не бяха загубили уменията си за боравене с оръжие и затова не виждаха нужда да разузнават около лагера; просто предположиха, че животът в римската войска продължава да тече с нормалния си ход. Това позволи на Квинт Цицерон да насече необезпокоявано дървета и да издигне допълнително стените и още шейсет кули около лагера. Също му позволи незабелязано да се запаси с голямо количество кръгли двуфунтови камъни за метателните си машини. Лошото бе, че нервийският военен съвет беше решил да постави стража на пътя за Самаробрива.
Носено от обикновен вестоносец, доста нерешителното и пълно с извинения писмо на Квинт Цицерон незабавно бе конфискувано. След това куриерът беше убит. Някои от нервийските друиди можеха да четат латински, така че посланието бе предадено на тях. Писмото обаче беше на гръцки, още една предохранителна мярка, наложена от сърбящия пръст на Квинт Цицерон. Едва по-късно той си даде сметка, че сигурно е чул забележката, направена веднъж от Вертикон, че друидите на северните белги се обучавали на латински, не на гръцки. В други части на Галия можеше да е обратното — зависи кой език им вършеше по-добра работа.
Вертикон се съгласи с Квинт Цицерон: назряваха размирици.
— Аз съм толкова известен като привърженик на Цезар, че в днешно време не ме допускат до военните съвети — говореше тревожно нервийският вожд. — Ала на няколко пъти през последните два дена мои слуги забелязват войници, преминаващи през земите ми заедно с щитоносците и товарните си животни, сякаш отиват на военен сбор. По това време на годината не е възможно да са тръгнали на война към други земи. Мисля, че вие сте целта им.
— В такъв случай — намеси се рязко Квинт Цицерон, — предлагам ти и хората ти да се преместите в лагера. Може да е малко пренаселено и не толкова комфортно, както си свикнал, но ако успеем да удържим укреплението, и вие ще сте на сигурно място. Иначе ти може да се окажеш първата жертва. Приемаш ли?
— О, да! — възкликна с огромно облекчение Вертикон. — И няма да ти хабим провизиите: ще донесем жито от хамбарите си, кокошки и добитък и колкото искаш въглища.
— Прекрасно! Ще се възползваме от всичко.
Нервните нападнаха лагера пет дена след убийството на вестоносеца. Разтревожен, тъй като за това време трябваше да получи отговор, Квинт Цицерон изпрати второ писмо, но този вестоносец също бе заловен. Преди да го убият обаче, нервните го изтезаваха и научиха, че римляните усилено укрепват лагера си.
Войската се беше събрала и нападна моментално. Придвижването им бе коренно различно от стройните колони на римляните — нервните тичаха на големи скокове. Всеки воин се придружаваше от щитоносеца си, личния си роб и по едно дребно конче, натоварено с копия, ризницата му, ако имаше такава, храна, бира, карирания му в тъмнозелено и охра шал и една вълча кожа за нощувките; двамата слуги носеха личните си вещи на гръб. Нервните не познаваха никакъв строй. Най-бързите пристигаха първи, по-бавните — последни. Най-последният обаче не стигаше до битка — биваше принесен в жертва на Ез, бога на войната, и тялото му биваше увесвано на някой клон в свещената дъбова гора.
Цял ден бе нужен на нервните да се съберат около лагера. През това време римските легионери работеха усилено; стената и брустверите бяха почти готови, но шейсетте допълнителни кули все още се строяха и много хиляди заострени колове се закаляваха на сто огъня, заемащи всяко празно пространство в ограждението.