Дизентерията и тифът започнаха, но изведнъж изникнаха по-тежки проблеми.
Нервните построиха няколко обсадни кули — далеч от ефективността на римските, но все пак достатъчни, за да се използват като площадки за стрелба с копия. Освен това започнаха да обстрелват укреплението с камъни.
— Откъде са взели тези метателни съоръжения? — изкрещя пълководецът на Ворен. — Ако това не са истински римски балисти, да не съм малкият брат на великия Цицерон.
Ала тъй като нито Ворен, нито Квинт Цицерон знаеха, че артилерията е от изоставения лагер на Тринайсети легион, появата на римските балисти бе просто една допълнителна тревога — означаваше ли това, че в цяла Галия е пламнало въстание, че другите легиони са разбити, че дори вестоносците да бяха преминали безпрепятствено, отговор нямаше да се получи?
Камъните бяха поносими, но нервните ставаха изобретателни. Непосредствено преди поредното нападение, започнаха да обстрелват укреплението със запалени наръчи сухи клонки. Дори болните участваха в отбраната на стените, така че във вътрешността на лагера имаше малко хора, които да се справят с пожарите сред дървените постройки. Огънят подплаши товарните животни и те запрепускаха на открито. Робите, цивилните и хората на Вертикон опитаха да се разделят на две, за да се справят и с това ново бедствие, без да зарязват останалите дейности, спомагащи за запазването на боеспособността на войската. Бойният дух на воините от Девети легион обаче бе толкова силен, че те дори не обърнаха внимание на изгарящите скъпоценни запаси от храна в пожарите, раздухвани от зимния вятър. Останаха по местата си и не позволяваха на нито един нервни да прескочи стената.
Насред най-ожесточеното сражение Пулон и Ворен се обзаложиха кой от двамата е по-смел и помолиха войниците си да отсъдят. Една от обсадните кули бе докарана толкова близо, че се допираше до стената, и нервните започнаха да я използват като мост, за да скачат върху защитниците на укреплението. Пулон взе факла, показа се иззад щита си и я хвърли; Ворен взе друга, изправи се още по-високо над щита си и също я запрати към обсадната кула. И така факла след факла, докато обсадното съоръжение избухна в пламъци и нервните се разбягаха с опърлени коси. Пулон грабна лък и колчан със стрели и показа на какво са способни критските стрелци, не пропусна нито веднъж. Ворен пък взе наръч къси копия и започна да ги хвърля с не по-малка бързина и грация… и точност. Нито един от двамата центуриони не получи и драскотина и когато врагът се оттегли, войниците заклатиха глави. Не можеха да отсъдят.
— Това е повратният трийсети ден — рече Квинт Цицерон след спускането на нощта, когато нервните се оттеглиха като безредна тълпа.
Той свика малък съвет: той, Пулон, Ворен и Вертикон.
— Искаш да кажеш, че ще победим, така ли? — изненада се Пулон.
— Искам да кажа, че ще бъдем разгромени, Тите Пулоне. Те стават по-силни с всеки изминал ден и някак си са се сдобили с римско въоръжение. — Квинт Цицерон изръмжа и се удари ядно по бедрото. — О, богове, трябва някак да изпратим писмо през редиците им! — Обърна се към Вертикон. — Няма да питам за доброволци, но някой трябва да отиде. И сега трябва да измислим как да направим така, че вестоносецът ни да не бъде разкрит дори да го заловят и да го претърсят. Вертиконе, ти си нервий. Как да го постигнем?
— Мислих по този въпрос — заговори той неуверено на латински. — Преди всичко трябва да е някой, който може да мине за нервийски войник. Сега срещу нас се бият и менапии, и кондрузи, но няма как да си набавим шалове със съответните шарки. По-добре би било нашият човек да може да мине за един от тях. — Той замълча за момент и въздъхна. — Колко храна остана след пожарите?
— Ще стигне за седем-осем дни — отвърна Ворен, — защото хората ни са толкова болни, че не ядат много.
Вертикон кимна:
— Значи, трябва да стане така. Ще изпратим човек, който може да мине за нервийски войник, защото самият той ще е нервий. Бих отишъл сам, но ще ме познаят веднага. Един от крепостните ми иска да отиде. Той е умен мъж, умее да мисли.
— Това е добре! — изръмжа Пулон; лицето му бе кално, много метални плочки от ризницата му липсваха. — Виждам логиката ти, но това, което ме тревожи, е претърсването. Пъхнахме последното писмо в ректума на вестоносеца, но онези мръсници все пак го откриха. О, Юпитере! Може твоят човек да мине и без да го хванат, но ако го забележат, непременно ще го претърсят. Ще открият писмото, където и да се намира, а ако не го намерят, ще измъчват вестоносеца.