— Ще се оправям с нервиите напролет, Вертиконе — рече Цезар на поддръжника си. — Ще реша проблемите в Галия веднъж завинаги. Няма да загубиш, като ми помагаш, това мога да ти обещая. Вземи всичко останало тук, с него ще преживееш зимата.
И така, Вертикон и хората му се върнаха в селото си: царят да продължи царуването си, а крепостният да се залови отново за ралото си. Защото сред този народ нямаше обичай човек да се издига над общественото положение, което бе наследил, независимо какви подвизи е извършил; традициите бяха твърде силни. Пък и крепостникът не очакваше награда. Той продължи да служи на господаря си, както и преди, денем вършеше полската работа, а вечер седеше мълчаливо с жена си и децата си. Всичките си мисли и чувства пазеше дълбоко в себе си.
Цезар яздеше нагоре покрай Моза с малък отряд конници. Бе оставил легатите да се прибират сами с легионите си. Вече на всяка цена трябваше да се види с Тит Лабиен, който го беше известил, че треверите били твърде неспокойни, поради което нямаше възможност да помогне срещу нервиите, но още не можели да съберат кураж, за да го нападнат. Лагерът му се намираше на границата с ремите, което означаваше, че има съюзници наблизо.
— Цингеторикс се опасява, че влиянието му сред треверите намалява — рече Лабиен при срещата им. — Амбиорикс усилено вербува благородниците да застанат на страната на Индуциомар. Разгромът на Тринайсети облагодетелства много Амбиорикс. Сега той е герой.
— Разгромът на Тринайсети създаде и илюзии за непобедимост у келтите — съгласи се Цезар. — Току-що получих известие от Росций, че армориките започнали да се събират веднага щом научили новината. За щастие им оставало още път до лагера му, когато чули за поражението на нервиите. — Той се усмихна. — Изведнъж загубили всякакъв интерес към лагера на Росций. Обърнали се и се прибрали по домовете си. Рано или късно обаче ще се върнат.
Лабиен се намръщи:
— А зимата едва започва. Настъпи ли пролет, ще сме загазили сериозно. А вече сме и с един легион по-малко.
Двамата стояха на слабото слънце пред уютната дървена къща на Лабиен, обърната към три редици казарми. Къщата на пълководеца винаги се намираше в средата на северния край на лагера, като зад нея се разполагаха само складови постройки.
Този лагер беше кавалерийски, така че бе доста по-голям от укрепление, предназначено само за пехота. Правилото за пехотата беше един квадратен километър на легион при зимни условия (временните бойни лагери бяха на една пета от този размер) и по десет човека в постройка, осем войници и двама цивилни прислужници. Всяка центурия от осемдесет войници и двайсет цивилни заемаше малка редица от къщи с тази на центуриона в единия край и обор в другия — за десетте мулета на центурията и осемте мулета или вола, които теглеха единствената й кола. Домовете на легатите и военните трибуни се разполагаха покрай Виа Принципалис (главната улица) от двете страни на къщата на главнокомандващия, заедно с тази на квестора (която беше по-голяма, защото той се грижеше за провизиите, счетоводството и погребалните разходи на легиона), обградена с достатъчно празно пространство за колите с провизии. Друго празно пространство зад къщата на главнокомандващия се използваше за форум, където се строяваше войската. Всичко бе изчислено с такава математическа точност, че всеки знаеше точно къде да отиде, и това важеше и за временните лагери за пренощуване, и за бойните; дори животните знаеха местата си.
Лагерът на Лабиен се разполагаше на площ от четири квадратни километра, тъй като, освен Единайсети легион той командваше и две хиляди хедуиски конници. Всеки конник разполагаше с два коня, коняр и товарно животно, тъй че укреплението на Лабиен трябваше да побере четири хиляди коне и две хиляди мулета в закътани зимни обори и двете им хиляди собственици в удобни къщи.
Лагерите на Лабиен винаги бяха мръсни, защото той управляваше подчинените си чрез страх, не с разум. Не го бе грижа дали оборите се чистят веднъж на ден и дали улиците са затрупани с боклук. Разрешаваше, освен това и на жени да се заселват в зимните му поселения. Цезар не възразяваше срещу това, както и срещу раздърпания вид и вонята на шестте хиляди мръсни животни и на още десет хиляди некъпани мъже. Тъй като Рим не можеше да си позволи собствена конница, налагаше се да използва наемници от провинциите, а чужденците винаги живееха според собствените си обичаи. Това пък означаваше, че на римската пехота също трябваше да се разрешат жени; иначе зимният лагер би се превърнал в кошмар от сърдити римляни в постоянни препирни със самодоволни жители от провинциите.