— Ще поговоря с него — заяви Планк Бурса и също излезе.
— Вземи си обувките, Бурса! — извика подире му Руф. Това се видя изключително смешно на Курион, Антоний и Децим Брут — те избухнаха в луд смях.
— Не трябваше да ядосваш Публий — рече Клодила на Курион. — Ще се муси с дни.
— Бих предпочел да помисли малко! — изръмжа Децим Брут.
Клодия (вече не толкова млада, но все пак доста привлекателна) погледна тримата мъже с широко отворени очи:
— Знам, че всички много го обичате, което означава, че много се боите за него. А трябва ли? Той цял живот се е хвърлял от един безумен план към друг и някак си те винаги са работили в негова полза.
— Не и този път — въздъхна Курион!
— Той е полудял — съгласи се Децим Брут. На Антоний обаче му беше дошло до гуша:
— Не ме е грижа дали ще го жигосат със знака на лудите. Искам да бъда избран за квестор! Стискам всяка сестерция, но въпреки това обеднявам все повече и повече.
— Да не би парите на Фадия да са свършили, Марк? — подкачи го Клодила.
— Фадия е мъртва от четири години! — възмути се той.
— Глупости, Марк — възрази Клодия и облиза пръсти. — Рим е пълен с грозни момичета с бащи плутократи, изкачващи се по стълбицата на властта. Намери си нова Фадия.
— За момента вероятно ще се спра на първата си братовчедка Антония Хибрида.
Всички, включително и Помпей Руф, го изгледаха удивено.
— Това са много пари — отбеляза Курион.
— Затова вероятно ще се оженя за нея. Чичо Хибрида не може да ме понася, но ще предпочете да омъжи Антония за мен, отколкото за някое парвеню. — Той се замисли. — Говори се, че обичала да изтезава робите си, но скоро ще я отуча от това.
— Какъвто бащата, такава дъщерята — ухили се Децим Брут.
— Корнелия Метела е вдовица — предложи Клодила. — Много стар род. Много хиляди таланта.
— Ала дали няма да е като скъпия си стар татко Метел Сципион? — намигна й Антоний. — Не е трудно човек да се справи с някого, който изтезава робите си, но сексуалните изпълнения…
Избухна нов смях, макар и невесел. Как щяха да защитят Публий Клодий от самия него?
Макар че любимата му Юлия бе мъртва вече от шестнайсет месеца и скръбта му беше отминала дотолкова, че вече можеше да произнася името й, без веднага да избухва в сълзи, Гней Помпей Велики още не мислеше за нов брак. Всъщност вече нямаше какво да спре преместването му в Близка и Отвъдна Испания, които трябваше да управлява още три години. Въпреки това той още живееше във вилата си на Марсово поле, а провинциите му оставаха в ръцете на легатите му Афраний и Петрей. Той, разбира се, беше и куратор на римските запаси от зърно, задължение, което можеше да използва като извинение да остане близо до Рим; въпреки помощите на Клодий за безимотните и наскоро отминалата суша обаче той пак бе успял да напълни житницата на града и вече нямаше какво повече да се иска от него. Както при всички обществени постове тук се изискваше да имаш малко организационни способности и умение да пришпорваш онези безобразни ленивци, държавните чиновници.
Истината бе, че положението в Рим му беше изключително удобно и той не можеше да си тръгне, преди да е уредил собствените си интереси. Питаше се дали трябва да се съгласи. След заминаването на Цезар за Галия политическата ситуация на Римския форум бе доста пообъркана. Но какво общо имаше това с Цезар, Помпей наистина не можеше да разбере. Със сигурност хаосът не се предизвикваше от Цезар. Понякога обаче той се питаше дали щеше да стане така, ако Пълководеца беше още в Рим. И тази мисъл го тревожеше.
Когато се женеше за дъщерята на Цезар, той не се беше замислял много за баща й. Смяташе го просто за хитър политик, който знае как да постига своето. В обществото имаше много видни мъже с добър произход, опитни, амбициозни, способни. Как точно Цезар успяваше да блесне над тях, той изобщо не можеше да разбере. Този човек беше като магьосник — в един момент е пред теб, в следващия се е скрил зад дебела каменна стена. Помпей така и не разбираше как го прави, толкова бързо ставаше. Нито как успяваше да се възроди като феникс от пепелта всеки път, когато враговете му си помислеха, че вече са го изгорили завинаги.
Да вземем например Лука, онова смешно малко дърварско селище на брега на река Авзер на самата граница на Италийска Галия, където преди три години тримата с Цезар и Марк Крас бяха делили света. Защо беше отишъл? Защо трябваше да отиде? О, по онова време причините му се струваха безброй! Сега обаче те му се виждаха незначителни. Онова, което той, Помпей Велики, бе спечелил от конференцията, можеше да постигне и сам. Бедният Марк Крас беше мъртъв, разложен, непогребан, докато Цезар ставаше все по-силен и по-силен. Как го беше постигнал? През времето на тяхното сътрудничество, започнало още преди акцията на Помпей срещу пиратите, той винаги бе гледал на Цезар като на свой слуга. Никой, дори Цицерон, не умееше да произнася такива речи като него, а неведнъж единственият му поддръжник се беше оказвал Цезар. Той обаче никога не си беше представял, че Пълководеца може да му стане съперник. Все пак Цезар бе правил всяко нещо както трябва и с времето си. Не беше повел легионите си на двайсет и две годишна възраст, за да принуди първия мъж в Рим да сключи съюз с него! Не беше принудил сената да му даде консулския пост, преди да е навършил достатъчно години, за да стане член на тази свещена институция! Не беше прочистил Нашето море от пирати за едно-единствено лято! Не беше завзел Изтока и не беше удвоил римските трибуни!