Той се обърна и посочи към масивната Курия Хостилия, сградата на сената, на чиито стъпала се беше събрала малка група сенатори: Цицерон — ухилен триумфално; Катон, Бибул и Ахенобарб — сериозни, но не особено натъжени; Манлий Торкват, Луций Цезар и парализираният от удар Луций Кота — разтревожени.
— Виждате ли ги? — изкрещя Клелий. — Виждате ли предателите на Рим и на вашите права? Гледайте как великият Марк Тулий Цицерон се усмихва! Е, всички знаем, че той няма какво да губи от извършеното от Милон убийство! — Отмести погледа си за малко от сената и когато се обърна отново, Цицерон беше изчезнал. — О, може би се опасява, че той ще е следващият, а? Никой не заслужава повече смъртта от великия Цицерон, който екзекутираше римски граждани без съд и беше прогонен заради това от този беден, обезобразен мъж, когото ви показвам тази нощ! Сенатът се противопоставяше на всичко, което правеше или се опитваше да направи Публий Клодий! За какви се мислят тези хора, обитаващи тази гнила институция? За по-добри от нас, за такива се смятат! За по-добри от мен! За по-добри от Луций Декумий! За по-добри от Публий Клодий, който беше един от тях!
Тълпата се разлюля, зашумя по-силно и Клелий се възползва от скръбта на хората, от ужасното им чувство за загуба.
— Той ви даваше безплатно жито! — продължи да крещи той. — Върна ви правото да се сдружавате, правото, което онзи човек… — посочи Луций Цезар — … ви отне! Той ви даде приятелство, работа, вълнуващи зрелища! — Клелий се взря в морето от лица. — Тук виждам много освободени роби, а какъв приятел ви беше той! Той ви даде безплатни места на игрите, когато всички останали искаха да ви го забранят! Смяташе да ви даде истинско римско гражданство, право да принадлежите към някоя от провинциалните трийсет и една триби!
Клелий замълча, пое си шумно въздух, избърса чело.
— Ала те — изкрещя и посочи към стъпалата на Курия Хостилия — не му позволиха това! Знаеха, че това означава край на дните им на триумф! И направиха заговор за убийството на обичания ви Публий Клодий! А той беше толкова безстрашен, толкова решителен, че само смъртта можеше да го спре! И те го знаеха. Взеха го предвид. И се наговориха да го убият. Не само онзи бивш гладиатор Милон; всичките са замесени! Всички те убиха Публий Клодий! Милон беше само маша в ръцете им! Покажете им какво мислим! Има само един начин да се разправим с тях! Покажете им какво можем! Нека разберат, че ще ги избием всички, преди да се успокоим! — Той погледна към стълбите на сената и отстъпи назад с престорен ужас. — Видяхте ли това? Видяхте ли? Избягаха! Нито един от тях няма смелост да ви погледне в очите! Ще ни спре ли обаче това? Ще ни спре ли?
Вълните от хора се разлюляха по-силно, факлите се завъртяха бясно. И тълпата изкрещя в един глас:
— НЕ!
Попликола стоеше до Клелий, но Антоний, Помпей Руф и Децим Брут се бяха отдръпнали плахо назад: последните двама бяха народни трибуни, наскоро приети в сената, а първият все още не беше сенатор. Думите на Клелий ги засягаха толкова, колкото и групичката, която избяга от стъпалата на Курия Хостилия, но сега никой не можеше да запуши устата на оратора, нито имаха възможност да избягат.
— Нека им покажем какво смятаме да правим с тях! — продължи да се дере Клелий. — Да внесем Публий Клодий в сградата на сената и да видим дали ще имат смелостта да го махнат!
Първите редове от тълпата бяха изтласкани върху трибуната; носилката на Публий Клодий се понесе по морето от ръце нагоре по стълбите към сградата на сената и до масивните й, непоклатими бронзови порти. В следващия момент те бяха изтръгнати от огромните им панти; трупът на Публий Клодий изчезна вътре.
Бурса някак си бе успял да се измъкне; Антоний, Децим Брут и Помпей Руф стояха и наблюдаваха ужасени как Клелий си пробива път към портика на сената.
В един момент Антоний съгледа дребния стар Луций Декумий, все още скърбящ върху трибуната. Познаваше го, разбира се, от дните на Цезар в Субура и макар че не беше мекушав човек, той винаги бе изпитвал съчувствие към хората, които харесваше. Никой друг не обръщаше внимание на Луций Декумий, затова той се приближи до стареца и го прегърна.
— Къде са синовете ти, Декумий? — попита Антоний.
— Не знам и не ме е грижа.
— По това време старците като теб вече трябва да са в леглото.