Чайлд Роланд Кулата достигна

XX

и виждам що палачът в длан държи —
той пергамента на гърдите му забожда
и възгласи „Предателю, умри!“
процепват множеството… Стига! Забрави!
Не бих поискал минало такова
дори пред днешните злочестини!

XXI

Здрачаваше се. Мрачна пелена
се спускаше над мрачната страна.
По пътя си неведом пак поех,
зачуден що ли ще ми донесе
нощта — писукащ прилеп или сова,
за черни предсказания готова.

XXII

И ненадейно — като плъзнала змия,
пред мен изникна някаква река,
пресичайки пътеката ми. Тя
кипеше и беснееше така,
че имах чувството, че лично Сатаната
бе потопил копита във водата.

XXIII

Тъй малка, а тъй злостна! Покрай нея
растяха ред настръхнали ели,
а гърбави върби лениво вееха
съсухрените си, подобни на игли
мъртвешки клони, без да осъзнават
причината за своите злини —

XXIV

реката! Къмто мътните води
пристъпих и нагазих смело… в миг
представих си как стъпвам върху нечие
разложено лице или пък меча,
със който проверявах плитчината,
забива се във плът. Кошмарен вик

XXV

изтръгна се внезапно от водата —
той перна ме подобно на камшик
и въпреки че воден плъх навярно
промушил бях (и тази твар пищеше)
зловеща мисъл мозъка ми парна —
като дете невръстно той звучеше.

XXVI

Достигнах до отсрещния й бряг
с надеждата, че мрачният пейзаж
ще се поразведри… все тъй недраг
и угнетяващ беше той обаче —
нозете ми затънаха във кал
тъй гъста, сякаш множество ездачи

XXVII

препускали са със чудовищни коне
насред чутовна битка във разгара…
Накрая на блатистото поле
издигаше се някаква машина,
снабдена със огромно колело —
сякаш талази дяволска поквара

XXVIII

от нея се излъчваха. Какво
ли беше безподобното тегло
на впримчените тук, не щях да мисля —
напред закрачих, морен и потиснат.
Щом калната земя зад мен остана
огромна черна птица — като врана,

XXIX

но много по-голяма, със криле
на дракон прелетя над мен и ето —
хълмисти склонове изместиха полето,
простирайки се докъдето поглед стига —
масивна и назъбена верига,
обгърнала ме като плътен чер саван;

XXX

изглежда, бях попаднал във капан.
Огледах се безпомощно — нима
безславно ще завърши моят поход,
запитах се. И в този миг видях
отдясно двата хълма; вляво — плато,
а помежду им — зейналия проход.

XXXI

Възможно ли бе Кулата, която
в незнайно време беше съградена,
да бъде тук? И кръглите стени
от кафеникав камък построени
след толкова неизброими дни
да се разкрият именно на мене?

XXXII

Нима не виждах? Може би пък здрачът,
обгръщащ в тъмнина света край мен,
ми пречеше да я съзра. Закрачих
с последни сили, а залязващият ден
за сетен път проблесна като в сън
и мигом проехтя камбанен звън.

XXXIII

Нима не чувах? Та шумът бе титаничен,
и все по-силен ставаше; в ушите
ми прозвънтяха гръмко имената
на всичките ми паднали другари,
а жребият им тежък, безвъзвратен
вековната си скръб връз мен стовари.

XXXIV

И ето че съзрях ги — тук, край мене
по склоновете бяха наредени
последния останал жив да зърнат
очите им… Рога старинен вдигнах,
до устните си в миг го долепих
                и възвестих:
„Чайлд Роланд Кулата достигна“.1