— Добре. Дай да излезем, ще те черпя.
— Много е късно вече. — Вдигнах слушалката на телефона и се обадих долу на портиера. Казах му да ми вземе един пилешки сандвич и да ми го донесе пронто7.
— Е, разказвай — рече Максуел, като затворих телефона. — Откри ли какво е правила тя на онова място сам-сама? Как е загинала?
Внимавах какво ще му кажа. Споменах, че изглежда има замесен мъж, че полицията не е напълно убедена в случайната смърт на Хелън и че Чалмърс ми е наредил да се навъртам тук и да следя за интересите му. Не споделих с Максуел какво ми беше казала Джун, нито че Хелън е била бременна.
Той седеше заслушан и отпиваше от брендито.
— Значи не заминаваш веднага за Щатите?
— Засега не.
— Казах ти, че старият кучи син ще иска разследване, нали? Е, слава богу, че не съм замесен в това.
Подчертах, че е щастливец.
— Полицията от какво се притеснява? Защо не иска да приеме версията за случайна смърт?
— Карлоти обича загадките. Той винаги прави от мухата слон.
— Чалмърс смята ли, че това е нещастен случай?
— Той е непредубеден.
— А ти?
— Не бих могъл да кажа.
— Това момиче беше обиграна малка кучка. Не мислиш ли, че нейният приятел я е бутнал от скалата?
— Дано не е. Чалмърс би се радвал на такава постановка.
— Сто на сто има замесен мъж, Ед. Тя не би наела вила в Соренто, ако не е възнамерявала да живее там с някой мъж. Имаш ли представа кой би могъл да бъде?
— Никаква, но това е без значение, Джак. Кажи ми нещо друго: коя е Джун Чалмърс?
Той се изненада от въпроса ми, а после се ухили.
— Чудно парче, нали? Но не те съветвам да се опитваш при нея. Няма да те огрее.
— Нямам подобни намерения. Искам да зная коя е. Откъде е? Знаеш ли нещо за нея?
— Не много. Била е изпълнителка на сантиментални песнички за нещастна любов в едно от нощните заведения на Меноти.
Вцепених се. Отново Меноти.
— Оттам ли се познават с Хелън?
— Възможно е. Но те познавали ли са се по онова време?
— Тя ми каза, че познава Хелън от няколко години.
— Така ли? Не знаех. Чух Чалмърс да казва, че се е запознал с жена си на прием, хвърлил й един поглед и се оженил за нея едва ли не още там. За нея това се оказало щастливо обстоятелство. Нощният бар, в който работела, бил затворен, след като очистили Меноти. С тази нейна фигура не й прилича да пее за дребни пари.
Нощният портиер прекъсна разговора ни — донесе сандвича.
Максуел стана.
— Е, храната ти пристигна. Тръгвам. Кога приключва следствието на съдия-следователя?
— В понеделник.
— Ще ходиш долу на юг, нали?
— Предполагам.
— По-добре ти, отколкото аз. Е, довиждане. Ще се отбиеш ли утре сутрин в службата?
— Може. Но те оставям теб да отговаряш за всичко тук. Официално съм все още в отпуск.
— Желая ти весело прекарване — каза Максуел, ухили се и си отиде.
Седнах и задъвках сандвича. И както дъвчех, мислех напрегнато. Бях се надявал да намеря списък на телефонни номера или бележник с адреси сред книжата на Хелън, което би могло да ме насочи към нейните приятели. Ако е имала такъв списък, той е бил взет от някого. Единствената улика, открита от мен досега, беше телефонният номер на Карло. Познавах едно момиче, което работеше в римската телефонна централа. Беше спечелило веднъж конкурс за красота и аз писах за него. Едно нещо води към друго и за месец-два станахме повече от добри приятели. После го изгубих от очи. Реших да го потърся на сутринта и да го убедя да ми даде адреса на Карло.
Освен Карло кого още можех да имам предвид?
Зарових се в паметта си да си спомня нещо, което Хелън ми е казала по време на нашите срещи и което би могло да ме насочи. Едва когато бях вече решил да се откажа и да си легна, изведнъж си спомних, че тя веднъж спомена името на Джузепе Френци, политически коментатор на „Д’Италия дел пополо“, който беше и мой добър приятел.
Когато Френци не бе зает с коментарите си, се занимаваше с жени. Твърдеше, че само връзката с хубава жена има истински смисъл в живота. Като познавах Френци, бях почти сигурен, че двамата с Хелън са били много повече от обикновени приятели. Той имаше подход и ако трябваше да вярвам на Максуел, Хелън не е била момиче, което ще откаже на Френци.
Реших, че Френци би могъл да ме насочи нанякъде.
Погледнах ръчния си часовник. Показваше двайсет минути преди полунощ: началото на деня за Френци, който никога не ставаше по-рано от единайсет сутринта и никога не си лягаше преди четири през нощта.