Приноса, последица от този текст, посвещаваме на благоденствието на всички живи същества.
1
Булевард „Тверской“ бе почти същият, както преди две години, когато го видях за последен път. Отново беше февруари в преспи и мъгла, която по странен начин проникваше дори в светлината на деня. По пейките седяха все същите вцепенени баби; горе, над черната мрежа от клони сивееше същото небе, подобно на овехтял дюшек, провиснал до земята под тежестта на заспалия Бог.
Впрочем, имаше известна разлика. Тази зима по алеите се носеше такава степна снежна вихрушка, че никак нямаше да се изненадам, ако срещнех някой вълк. Бронзовият Пушкин изглеждаше малко по-печален, отколкото обикновено — сигурно защото на гърдите му имаше червена препаска с надпис „Да живее първата годишнина от Революцията“. Аз обаче изобщо не желаех да иронизирам по повод предложението да живее годишнината и че „революция“ бе написана с „ят“ — напоследък често можех да разпозная демоничния лик, скрит зад всяка кратка нелепа фраза на червен фон.
Вече започваше да се смрачава. Страстной манастир едва се виждаше през снежната мъгла. На площада пред него бяха спрели два камиона с високи каросерии, обвити в яркоален плат; наоколо се люшкаше тълпа и долиташе гласът на оратора. Почти не различавах думите му, но от интонацията и картечното „р-р“ в „пролетариат“ и „терор“ долавях смисъла им. Наблизо минаха двама пияни войници, на чиито рамене се поклащаха пушки с прибрани щикове. Бяха се запътили към площада, но единият спря върху мен наглия си поглед, забави крачка и отвори уста, сякаш да каже нещо; за късмет (и негов, и мой) другият го дръпна за ръкава и те се отдалечиха.
Обърнах се и бързо поех надолу по булеварда, озадачен защо външният ми вид непрекъснато поражда подозрения у цялата тази измет. Е, да, бях облечен отвратително, безвкусно — с мръсно английско палто с широк колан, военна (естествено, без кокарда) фуражка като на Александър Втори6 и с офицерски ботуши. Причината май не беше само в дрехите. Наоколо имаше доста хора, които изглеждаха далеч по-нелепо. На „Тверской“, например, видях един напълно откачен господин със златни очила, който държеше в ръцете си икона и вървеше към черния безлюден Кремъл, но никой не му обръщаше внимание. Докато аз непрекъснато долавях недружелюбни погледи и всеки път се сещах, че нямам нито пари, нито документи. Вчера в клозета на гарата понечих да окича гърдите си с червена лентичка, но като видях отражението си в пукнатото огледало, веднага я свалих; с нея изглеждах не само глупаво, но и дваж по-подозрително.
Впрочем, може пък никой да не е спирал върху мен погледа си за по-дълго, отколкото върху другите, и всичко да се дължеше на опънатите ми нерви и страха да не ме арестуват. Не се боях от смъртта. Може, мислех си, тя дори вече да ме е споходила и този вледенен булевард, по който вървя, да не е нищо друго, освен преддверие към света на сенките. Впрочем, отдавна ми се струва, че на руските души им е писано да преминават Стикс, когато той замръзва, и че се плаща не на лодкаря, а на някой в сиво, който ти дава под наем чифт кънки (което по духовната си същност е аналогично).
О, в какви подробности видях изведнъж тази сцена! Граф Толстой в черно трико, волно размахал ръце, се носи по леда към далечния хоризонт; хем движенията му са бавни и тържествени, хем той се плъзга толкова бързо, че триглавият пес, препуснал след него с беззвучен лай, изобщо не може да го стигне. Един унил червеникаво-жълт лъч от неземния залез довършва картината. Засмях се тихо и точно в този момент нечия ръка ме тупна по рамото.
Дръпнах се рязко, стиснах в джоба си дръжката на нагана и с изненада видях до себе си Григорий фон Ернен — човека, когото познавах от детинство. Но Боже мой, как изглеждаше! От главата до петите беше в черни кожени дрехи, на хълбока му се полюшваше кобур с маузер, а в ръката си държеше някаква глупашка акушерска чантичка.
— Радвам се, че все още ей способен да се смееш — каза той.
— Здравей, Гриша — отвърнах. — Изненадан съм, че те виждам.
— Защо пък?
— Ами така. Изненадващо е.
— Откъде идваш и накъде си тръгнал? — бодро попита той.
5