Засвири ужасяваща музика, напомняща вой на виелица в затворнически комин. Слава Богу, вече бях потънал в унес. Отначало ме споходиха тежки мисли за собственото ми положение, после сънувах кратък кошмар за американеца с тъмните очила, който сякаш бе продължение на историята, разказана от онази нещастница.
Американецът приземи самолета си в двора, заля го с газ, намерена кой знае къде, и го запали. Към огъня литнаха аленото сако, тъмните очила и жълтите панталони, а самият американец остана по миниатюрни плувки. Движейки великолепно развитите си мускули, той дълго търси нещо в храстите, но не успя да го намери. После в съня ми имаше пауза, а когато го видях отново, той беше (тръпки ме побиват) бременен — явно срещата му с Мария не бе минала без последици. Сега вече той се бе превърнал в кошмарна метална фигура с условно лице и върху издутия му корем яростно блестеше слънцето.
3
Долитащата мелодия отначало сякаш се катереше нагоре по някакво стълбище, и след като потъпчеше за малко на едно място, отчаяно се хвърляше право в отвора между парапетите. Тогава ясно се чуваха кратките мигове тишина между всеки два звука. Но пръстите на пианиста подхващаха мелодията, отново я връщаха на стълбите и всичко се повтаряше, само че с един етаж по-надолу. Мястото много приличаше на стълбището на булевард „Тверской“ номер осем, само че в съня ми стълбата беше безкрайна както нагоре, така и надолу, докъдето ми стигаше погледът. Изведнъж разбрах, че всяка мелодия има свой точен смисъл. По-специално тази разкриваше метафизическата невъзможност на самоубийството — не греховността му, а именно неговата невъзможност. И си представих, че всички ние сме само звуци, излитащи изпод пръстите на незнаен пианист, че сме просто кратки терци, плавни сексти и дисониращи септими в една грандиозна симфония, дето никой от нас никога няма да чуе от край до край. Мисълта изпълни сърцето ми с дълбока тъга и тогава изплувах от оловните облаци на съня си.
Няколко секунди се опитват да разбера къде всъщност се намирам и какво става в този странен свят, към който всяка сутрин вече двадесет и шест години ме запраща някаква незнайна сила. Бях облечен с тежка куртка от черна кожа, брич и ботуши. В бедрото ми болезнено се впиваше нещо. Обърнах се настрани, напипах под хълбока си дървената кутия с маузера и се огледах. Над мен висеше копринен балдахин с невероятно красиви жълти пискюли. Небето навън беше безоблачно синьо и далечните покриви розовееха под студените лъчи на зимното слънце. Точно срещу прозореца ми, отвъд булеварда, се виждаше обкован с ламарина купол, който не знам защо ми приличаше на корем на огромна метална родилка.
Изведнъж разбрах, че не съм сънувал музиката — тя ясно се чуваше през стената. Започнах да се чудя как съм се озовал тук и изведнъж сякаш ме удари ток — за секунда си спомних вчерашния ден и разбрах, че се намирам в апартамента на фон Ернен. Скочих от леглото, втурнах се към вратата и се стаих.
Оттатък, на рояла в стаята с оставения вътре фон Ернен някой свиреше същата Моцартова фуга във фа минор, темата от която кокаинът и меланхолията ме бяха накарали да си припомня снощи. Прималя ми в истинския смисъл на думата. Представих си как трупът дървеняшки тропа по клавишите с подаващи се изпод метнатото палто пръсти и разбрах, че вчерашният кошмар още не е свършил. Трудно бих могъл да опиша завладялото ме смущение. Огледах стаята и видях на стената голямото дървено разпятие с изящната сребърна фигурка на Христос. Щом го зърнах, почувствах нещо странно, подобно на дежа вю33. Сякаш в някакъв неотдавнашен сън вече бях виждал това метално тяло. Свалих разпятието, извадих маузера от кобура и на пръсти излязох в коридора. Тласкаше ме горе-долу следният довод: ако един покойник може да свири на роял, значи може и да го е страх от кръста.
Вратата на другата стая беше открехната. Опитвайки се да стъпвам колкото може по-тихо, се приближих и надникнах вътре. Виждаше се само част от рояла. Няколко пъти си поех дълбоко въздух, ритнах вратата и стиснал в едната си ръка тежкия кръст, а в другата — готовото за стрелба оръжие, прекрачих прага. Първо видях ботушите на фон Ернен в ъгъла; той кротко почиваше под сивия си английски саван.