Подхванах фон Ернен под мищниците, повлякох го по коридора, с ритник отворих вратата на една от стаите и когато понечих да го вкарам вътре, на прага внезапно се сепнах. Въпреки разгрома и опустошението, тук все още личаха следи от някогашния, озарен от светлина, живот преди войната. Намирах се пред бивша детска стая — до стената имаше две малки креватчета с леки бамбукови преградки, а на стената с въглен бяха нарисувани един кон и някакво мустакато лице (кой знае защо се сетих за декабристите). На пода се търкаляше червена гумена топка — щом я видях, веднага затворих вратата и помъкнах фон Ернен по-нататък. Съседната стая ме изненада с траурната си семплост: в средата й имаше черен роял с отворен капак, пред него — въртящ се стол и повече нищо.
В този момент ме обзе друго състояние. Оставих фон Ернен подпрян в ъгъла (през цялото време, докато го транспортирах, много внимавах лицето му да не се подаде изпод сивия плат на палтото) и седнах пред рояла. Невероятно, помислих си, другарят Фанерний хем е тук, хем не е. Кой знае какви метаморфози претърпява сега душата му. Спомних си стихотворението му, което преди две-три години бе публикувано в „Нов Сатирикон“ — в него уж се преразказваше някаква вестникарска статия за разпъждането на поредната Дума, а в акростих излизаше „мене текел фарес“13. Все пак живял е, мислил е, преценявал е. Колко странно…
Обърнах се към рояла и започнах тихо да свиря любимата си Моцартова фуга във фа минор, която винаги ме караше да съжалявам, че ми липсват онези четири ръце, за които е мечтаел гениалният луд. Обзелата ме меланхолия нямаше нищо общо с ексцеса с фон Ернен; пред очите ми се мержелееха бамбуковите креватчета от съседната стая и аз за момент си представих нечие детство, нечий чист поглед към залезното небе, нечий неописуемо трогателен свят, отлетял в небитието. Но не свирих дълго — роялът беше разстроен, а и май трябваше да побързам. Но закъде?
Време бе да помисля как ще прекарам вечерта. Върнах се в коридора и с колебание огледах кожената куртка на фон Ернен, но нямах друг избор. Въпреки че някои от литературните ми опити бяха рисковани, все пак не бях достатъчно декадент, за да облека палтото, превърнало се вече в саван, а на това отгоре и простреляно на гърба. Свалих куртката от закачалката, вдигнах чантата и влязох в стаята с огледалото.
Куртката ми ставаше — двамата с покойния бяхме кажи-речи еднакви на ръст. Когато препасах колана с висящия кобур и се огледах в огледалото, видях един напълно нормален болшевик. Ако бях преровил сложените до стената вързопи, може би за няколко минути щях да се превърна в богаташ, но погнусата ми надделя. Грижливо презаредих пистолета, проверих лесно ли се вади от кобура и останах доволен. Но тъкмо да изляза от стаята, когато в коридора се чуха гласове. Разбрах, че през всичкото време външната врата е стояла отключена.
Втурнах се към балкона. Той гледаше към булевард „Тверской“ и под него зееха двадесетина метра студена тъмна пустош, в която кръжаха снежинки. В светлото петно от уличната лампа се виждаше автомобилът на фон Ернен, на чиято предна седалка седеше кой знае откъде взел се човек с болшевишки шлем. Реших, че фон Ернен е успял да повика чекистите по телефона. Да се прехвърля на долния балкон беше невъзможно, затова се втурнах обратно към стаята. Някой вече думкаше по вратата. Е, какво пък — всичко това все някога щеше да свърши. Насочих маузера към нея и извиках:
— Влез!
Вратата се отвори и в стаята нахлуха двама матроси с накачулени по тях бутилки запалителна смес, с бушлати14 и перверзно клоширани панталони. Единият (този с мустаците) беше вече на години, а другият — млад, но с повехнало и анемично лице. Пистолетът в ръката ми не им направи никакво впечатление.
— Ти ли си Фанерний? — попита по-възрастният, с мустаците.
— Аз съм.
— Дръж — каза матросът и ми подаде сгъната на две хартийка.
Прибрах маузера в кобура и я разгънах.
„Др. Фанерний, Незабавно тръгнете за музикалната кутийка да прокарате нашата линия. За съдействие ви изпращам Жербунов и Барболин. Те са опитни другари. Бабаясин.“
Под текста имаше размазан печат. Докато обмислях какво да кажа, двамата седнаха на масата.
— Шофьорът долу ваш ли е? — попитах аз.
— Наш е — потвърди мустакатият. — Но колата ще ти я вземем. Как ти е името?
— Пьотър — отвърнах. Идеше ми да си отхапя езика.
— Аз съм Жербунов — рече мустакатият.
— Барболин — представи се младият. Гласът му беше нежен, почти женски.
Седнах срещу тях. Жербунов наля три чаши водка, прибута едната към мен и ме погледна. Разбрах, че чака нещо.
13